Не съм сигурна какво ще си помислиш за мен, ако ме видиш сега. Изглеждам различно. Помниш ли как някога Майкъл ме дразнеше, че съм дебела? Сега съм слаба. Грозно слаба. На Изи изобщо не й харесвам. По някакъв странен начин ми доставя удоволствие да я ядосвам. Предполагам, че аз също съм й ядосана — заради това, че е щастлива или поне се преструва на такава, макар да знам, че дълбоко в себе си не е.
Имам халка на носа. Тук всички имат. Сложих си я на Камдън Маркет. Когато бях по-малка, се опитах сама да си пробия ушите. Прецаках работата. Ти щеше да ми кажеш, че съм лигла. Много ми липсваш. Дори след всичкото това време. Лондон няма да ти хареса. Но аз често си представям, че си тук, че вървиш до мен…
Виола“
31.
Когато Изолта влиза в пристройката, чува краткия дрезгав смях на Дот и някакъв мъжки глас, който й отговаря. По дяволите! Не е в настроение за банални разговори с непознати. Ще се промъкне в своята стая. Но мопсът се спуска да я посрещне в коридора, набитото му тяло се блъска в краката й, езикът му виси от задъханата уста. Навежда се да го потупа.
— Шпионин, издаде ме — измърморва тя, докато кучето притиска сухия си нос към дланта й.
— Изолта? — вика я Дот.
Чува и другия глас.
— Виждам, че се е сприятелила с кучето.
„Странно, мисли си. Звучи точно като Бен.“
После се озовава на прага на дневната, Дот й се усмихва от стария кадифен диван, а Бен надига високото си тяло от стола и приближава към нея.
— Какво, за бога, правиш тук?
— Изненада — отвръща той и я взема в прегръдките си. Подушва лютивия му лосион и следите от Лондон. Притиска се в успокояващите познати миризми. Но усеща нещо дълбоко в тялото му, някакво напрежение или настойчивост.
— Сериозно — отстъпва назад тя, — какво е станало? Да не е нещо с Виола?
— Всичко е наред — бързо я успокоява той. — Просто реших да дойда и да ти правя компания.
— Но аз мислех… какво ще стане с партито на новата агенция?
— Това е само парти, Изи. — Бен поглежда надолу. — Ще има още много такива.
— Показах му скицата, която ти направих онази вечер — обръща се Дот към нея.
— Хареса ми. — Бен се усмихва на художничката. — Дот се съгласи да се раздели с нея само срещу солидна сума. — Той слага длан върху ръката на Изолта. — Ще те отведа обратно в Лондон. Не приемам никакви възражения.
— Но не и преди да сте вечеряли — намесва се Дот. — Ще ви оставя да се видите, докато реша какво мога да спретна набързо.
Сядат на дивана, заслушани в суетенето на хазяйката из кухнята, в отварянето и затварянето на шкафовете. Мопсът се оттегля след нея, ноктите му дращят по дървения под. Изолта отпуска длан върху коляното на Бен.
— Не си изминал над сто мили само защото не можеш да прекараш още един час без мен. — Поглежда го. — Случило се е нещо. Кажи ми. Плашиш ме.
— По дяволите! — Лицето му се сгърчва. — Не знам как.
Той отпуска глава в дланите си, косата му провисва между пръстите; през тялото му преминава продължителна конвулсия. Дишането му се ускорява.
— Какво? — Гласът й е по-остър, отколкото е възнамерявала.
Бен вдига глава и я поглежда, очите му са тъмни и нещастни.
— Стиви.
— Стиви? — Изолта е объркана.
Бен забива поглед в ноктите си.
— Има СПИН. Обади ми се тази сутрин. Не знаех какво да му кажа. Почувствах се толкова безпомощен. Но какво може да каже човек в подобна ситуация, по дяволите?
— Господи! — Тя посяга към него, автоматично разтърква издутия мускул, пресичащ раменете му. — Бедният Стиви!
В гърлото й се надигат и замират мехурчетата на потайно избликнало облекчение. Беше си помислила, че Бен се кани да скъса с нея. А сега — това. Завива й се свят, емоциите се плъзгат и сблъскват. Бедният Стиви. Суетният, хитрият, подмолният Стиви. Никога не го е харесвала. Но това е ужасно. Поема дълбоко дъх. Опитва се да се овладее. Знае, че Бен смята Стиви за истински приятел, че вижда в него нещо, което на нея й убягва.
— По радиото чух, че във Великобритания всеки ден умира по един болен от СПИН. — Бен поклаща глава, засмива се кратко, нерадостно. — Изглежда, всичките са от проклетия моден бизнес.
Виждала е снимки на пациенти със СПИН във вестниците. Приличаха на жертви на глада. Едуина Къри казваше, че добър християнин не би се разболял от тази болест. Един от гримьорите, с които Изолта бе работила, вече е мъртъв.
— Изолта — той я стиска за ръката, дръпва я да се изправи, — имам нужда от малко свеж въздух след всичкото това шофиране. Хайде! Покажи ми плажа.