Двамата стоят на брега. Вълните се вият в краката им. Той плъзва ръка около нея и я придърпва към себе си.
— Работата е там — казва Бен, — че тази новина за Стиви ме накара да осъзная колко лесно е да се приемат нещата за даденост. Да се приеме животът за даденост. Знаеш ли какво беше първото нещо, което ми се прииска да направя, когато разбрах?
Тя поклаща глава.
— Да те открия. Да те прегърна.
Изолта прехапва устни, изпълнена със задоволство.
Бен нетърпеливо се обръща към нея, сграбчва китките й и я обръща с лице към себе си.
— Допусни ме до себе си, Изолта. — Удивена е от настоятелния му глас. Пръстите му се впиват в кожата й. — Трябва да ми вярваш.
Вятърът запраща кичур коса пред очите й. Тя издърпва ръката си от неговата и отмята кичура. Колебае се.
— И аз искам същото.
— Тогава да започнем с причината, поради която си тук. Цялата тази тайнственост! — Той размахва ръце и една чайка излита настрани с крясък. — Направо ме побърква. Защо трябваше да се втурнеш насам? Какво може да е толкова важно?
Гледа я с очакване.
— Виола ме накара да дойда. — Изолта облизва устните си. — И да открия двете момчета, които бяха най-добрите ни приятели. Не сме ги виждали от деца. Успях да намеря едното. — Говори задъхано. — Съвсем случайно. Видях го, когато ме разхождаха из конюшните. Той е затворник.
— Какво? — Бен я гледа, наклонил глава на една страна, извил гъстите си вежди нагоре. — Затворник? Мили боже, Изолта! За какво е в затвора?
— Убил е брата си близнак.
— Исусе!
— Знам, че звучи зле — бързо изрича тя, — но е било случайно. Бил е пиян. Цялата случка се е отразила съкрушаващо върху него — съсипан е.
— Не съм изненадан. Такова нещо би довършило мнозина. — Бен поема ръката й в своята и я стиска. — Трябва ли да общуваш с убийци?
— Той не е опасен от криминална гледна точка. Не е лош, нито е психопат. Той и брат му бяха като диви животни; помня, че майка ни ни казваше, че двамата имали различни граници от тези на останалите хора, и предполагам, че накрая са станали опасни един за друг. Както и да е — не мога да го изоставя точно сега, нали така? Искам да се опитам да помогна. Бих искала да се видя със сестра му, преди да си тръгна, да се сбогувам с нея и да й взема телефонния номер. Тя живее в селото.
Изолта силно стиска пръстите му, долавя лекия ритъм на пулса му.
— Можем ли да се отбием да видим сестрата утре, на път за вкъщи?
Тя кимва.
— Не е нужно да го правиш сама. — Бен я придърпва по-плътно към себе си. Опира брадичка на главата й. — Дай ми шанс, Изи. Не знаеш дали няма да мога да помогна.
Тялото й се отпуска при тези негови думи; цялата се обляга на него, носът й се притиска към гърдите му, в устата й влизат косъмчета остра вълна.
Когато влизат в къщата на Дот, чуват звука от пианото на Кийт Джарет и помирисват домашния аромат на пържен лук.
— Между другото, още нищо не съм казала на Виола — изрича Изолта с равен глас. — Мисля, че това много ще я разстрои.
Дот разтяга дивана във всекидневната, изважда чисти чаршафи и двойна завивка. Спят на дръпнати завеси. Лунната светлина се процежда през накъсаните облаци. Вълните съскат и въздишат при срещата си с каменистия бряг. Изолта е свикнала със звука на морето. Двамата не се любят. Не им изглежда редно, не и тук, в малката къща на Дот, където се чува свистящото й дишане и хъркането на мопса. Пък и са уморени.
Бен я прегръща. Притиска тялото си към гърба й. Формите им си пасват идеално, извивките й съвпадат с неговите. Тя повдига бедра, сгъва колене, така че да седне безтегловна в скута му. Двамата сякаш плуват, залепени един за друг в тъмнината.
Изолта остава будна, умът й се плъзга неуморно през всичко, което се е случило през последните два дни, стрелка се обратно към миналото, избързва напред, за да се концентрира върху Виола. Помирисва острия аромат на въздуха, който нахлува през отворения прозорец — на рибна консерва, мокра трева и далечния дъх на заспали коне. Някъде там Джон лежи в тясното си легло, под затворническото одеяло, зад заключена врата. Не може да си представи за какво си мисли той, сам в нощта.
Момчетата бяха нещо повече от обикновени смъртни; някаква комбинация от земя и животни и винаги неразривно свързани един с друг. Срещата с Джон й беше помогнала да разбере колко много се е отдалечила от това място, от тяхното детство. Трудно й е да осъзнае смъртта на Майкъл, защото за нея той винаги ще бъде момчето, което броди по горските пътеки с нащърбен зъб и мръсно лице и внимава да не се натъкне на горските работници. Изолта силно стиска очи, усеща болката от загубата, но мъката се плъзва по невъзможността да повярва, подобно на масло по вода.