— В колко часа си лягате? — попита ни тя. — Може ли да остана до толкова късно, колкото и вие?
— Може би да — отвърна Изи. — А може би не.
Не бяхме сигурни дали да я вземем с нас, или да я оставим. Цял ден бяхме обсъждали възможностите. Предпочитахме да я оставим заспала, но силно се съмнявахме, че ще ни се подчини и ще си легне, ако ние сме будни.
— Ще трябва да се престорим на заспали — каза Изи.
След като ядохме, вдигнахме масата, докато мама се преобличаше и си слагаше червило на горния етаж. Помахахме им за довиждане от кухненския праг с Поли, застанала помежду ни. Колата заподскача по пътя, а зад нея се вдигаше прах; мама махна с пръсти през прозореца. Приличната на купол глава на Франк бе обърната право напред. Беше предпазлив шофьор. Някъде избуха бухал.
Мама ни беше оставила пакет бурбонски бисквити и кутия портокалов сок. Подкуп за добро поведение. Седяхме около кухненската маса и дъвчехме, а в скута ни се ронеха шоколадови трохи. За да си запълним времето, решихме да играем на карти. Хвърляхме ги, без да внимаваме, и мятахме погледи към часовника на стената. Поли спечели и ние пропуснахме този факт, не се вслушахме в бъбренето й за шаферските рокли. Към девет часа започнахме пресилено да се прозяваме и да разтъркваме очи.
— Време е да си лягаме — обяви Изи.
Над градината се спускаше колеблива мъгла. Дърветата плуваха изправени в спокойно бяло езеро. Дръпнахме пердетата в спалнята и легнахме, притаили дъх, заслушани в дишането на Поли, в очакване ритъмът му да се промени. Тя се въртеше и задаваше въпроси, но ние я игнорирахме, загледани в синкавата светлина.
— Искам да отида до тоалетната. Не мога сама. — Поли се втренчи в мен.
Въздъхнах и извърнах очи към тавана, станах и я придружих през влажната трева. Бледата мъгла обгръщаше глезените ни. Отворих вратата на тоалетната и зачаках отвън, скръстила ръце на гърдите си, подобно на някой затворнически надзирател или иконом, а нейният тревожен глас ме питаше отвътре:
— Още ли си там?
Обратно в леглото, тя отново започна с един от безсмислените си въпроси, но Изи изръмжа:
— Млъквай и заспивай!
Котката бутна открехнатата врата и влезе вътре с мъркане и куцукане, размахала опашка. Лапата й беше спаднала доста. Мина над главата на Поли, стъпи върху косата й.
— Не я искам — зациври Поли. — Може да ме ухапе.
Когато най-сетне задиша дълбоко през устата, ние продължихме да лежим неподвижни. Ослушвахме се и чакахме тъмнината да погълне и последните тънки ивици светлина, танцуващи по стените.
Поли измърмори нещо насън и се обърна. Внимателно се измъкнахме от леглата си, всяко проскърцване на старите пружини ни караше да потискаме нервните си възклицания. Заешкото краче се люлееше на шията ми, ноктите му опираха в кожата ми. Навлякохме джинси и гуменки. Отне ни цяла вечност да слезем по извитото стълбище, като предпазливо опипвахме с крак скърцащите дъски. Навън ни заля тежък морски бриз, повлече ни в хладния си порив. Кикотехме се от облекчение, докато измъквахме колелетата от бараката. Препъвахме се в тъмното и блъскахме крака и лакти една в друга. Точно когато застанахме на алеята с ръце на ръчките, готови да потеглим, прозорецът на спалнята се отвори и една фигура се надвеси навън в нощта.
— Къде отивате? — Гласът на Поли трепереше. — Чакайте ме!
Трябваше да я вземем. Нямаше какво друго да се направи. Бяхме строги.
— Трябва да свършим нещо важно — предупредих я.
— Да, и ако дойдеш, трябва да се закълнеш в живота си, че няма да кажеш на никого — добави Изи.
Поли се съгласи с всичко, кимаше енергично, а очите й бяха разширени от очакване. След това се държа добре. Облече пуловер над нощницата и си обу обувките. Седна на колелото зад Изи. Карахме по тъмните пътеки към кръстопътя; Изи трябваше да се изправи на педалите заради допълнителната тежест и пясъка. Когато колелото се накланяше, Поли пискаше и ние й изсъсквахме да мълчи.
От храсталака изскочи елен. Беше голямо, тежко създание с мускулест врат, удържащ тежестта на разкошните му рога. Стоеше по средата на пътя и чакаше с посребрен от лунната светлина гръб. Замръзнахме неподвижни под изпитателния му поглед. Не можех да спра да мисля за ембриона в торбата, да си спомням землистия му и кървав мирис.
Продължихме към кръстопътя, без да говорим. Момчетата ни чакаха.
— Тя не може да дойде — възразиха гневно те. — Няма начин.
Събрахме се в кръг, докато Поли ни чакаше край едно дърво, прозяваше се и се опитваше да си дава вид, че не ни слуша.