— Ако я върнем у дома, само ще се опита да ни последва отново — казах.
— Кулата — предложи Майкъл с нисък глас. — Не е далеч от пътя ни. Може да ни изчака вътре. Оттам няма да може да тръгне след нас.
Потеглихме през виолетовата нощ. Поли седеше на багажника на Джон. Покрай нас се носеха звуците на гората. Радвах се, че съм с останалите, докато очертанията на дърветата се размазваха в още по-дълбока тъмнина. Беше захладняло и аз потръпнах. Край морето пейзажът бе по-светъл; луната хвърляше феерично сияние върху водата. Чакълът изглеждаше като покрит със сребрист слой, сякаш върху него беше паднала ранна слана. Кулата се издигаше пред нас, подобна на гигантски размазан палец.
— Какво ще правим? — попита задъхано Поли. Нашите решителни погледи я накараха да млъкне, но тя наистина беше развълнувана от приключението.
— Ще ти покажем една тайна — каза й Изи. — Нашето скривалище.
Трябваше доста да дърпаме и бутаме, за да я качим горе. Краката и ръцете й бяха като желе. Поли се изправи в коридора и си удари главата в тавана.
— Не ми харесва. Вони — колебливо рече тя.
— Това е специално място. — Гласът ми прозвуча остро. — Сега трябва да отидем да направим нещо. Ще се върнем да те вземем.
Разбрала, че сме я измамили, Поли нададе продължителен вой и се вкопчи в ръката ми.
— Не искам. Не ми харесва. — Ноктите й се впиха в плътта ми. Опитах се да се отърся от нея, но тя беше настоятелна; изглежда, страхът я беше заредил със свръхчовешка сила. Пълните пръстчета се впиваха около китката ми подобно на стоманени обръчи, тялото й висеше отпуснато като чувал с картофи.
Дръпнах се рязко, усетих опъване в рамото си при нейния отпор. Опитах отново да се откопча от нея, да отворя пръстите й с моите, но тя не ме пускаше. Стискаше и висеше. Усещах дъха й, силното тупкане на сърцето й. Не трябваше да е тук.
— Трябваше да спиш — викнах й, задъхана от яд, — нали?
Поли запищя като животно, хванато в капан. Прииска ми се да притисна ръка към нея, да затворя зеещата дупка на влажната й уста, за да заглуша рева й. Лицето й изглеждаше странно — сякаш се разпадаше на части или се топеше. Въпреки че се мъчех и борех, тя не ме пускаше. Ноктите й се забиваха все по-дълбоко. Двете се люшкахме из тесния коридор; ударих челото си във възлест камък. Тъмнината и лунната светлина се редуваха така, че части от Поли проблясваха и изчезваха в нищото: див поглед; бутване на рамо; влажен край на език. Отчаянието ме изпълни с паника, блъснах я сляпо, грубо. Тя изохка и падна, като се удари в стената, победена.
Когато стигнах разтреперана до земята, с висящо между пръстите въже, Поли клечеше до входа. Различавах единствено блясъка на носа й и на провиснал кичур от косата й.
Тя виеше, гласът й звучеше уморено и неуверено, но въпреки това излизаше от устата й, неспособен да изрази протеста й.
— Не си отивайте!
Уплаших се от това, което правехме.
— Дали ще е добре? — попитах с треперещ глас.
— Разбира се. — Майкъл беше свалил въжето, беше го навил на кълбо и го беше скрил зад едни магарешки бодили. — Млъквай! — остро прошепна той на Поли. — Ако не си затвориш устата, Черния демон ще те изяде. Мълчиш ли, нищо няма да ти се случи.
Истерията на Поли бе преминала в пресечено хлипане. Почти не я виждахме в тъмното.
— Всичко ще е наред — извиках й. Ръцете ми трепереха. — Не реви като бебе. Скоро ще се върнем. Ето. — Свалих си пуловера и й го хвърлих. — Облечи това.
Хълцащите й ридания ясно се чуваха в притихналия въздух. Но когато кулата остана зад нас, вече не чувахме нищо, освен вълните, свистенето на гумите по пътя и собственото си дишане.
Сенките на отделението се надигат, ясни и обикновени; затварят се около мен: стени, легла, спуснати завеси, фигурите на две сестри в полумрака.
— Извика ли? — Една от сестрите се спира, поглежда към мен и приближава. Надвесва се над леглото ми. Изглежда уморена и изнервена. — Искаш ли нещо?
Друга пациентка кашля задавено в съседно легло. Една жена вика:
— Сестра. Вода.
Кашлицата избухва отново, подобна на автомобилен двигател, който се мъчи да запали. Сестрата се изправя и се мръщи. Изцъква строго и се отдалечава към съседното легло със скърцащите си обувки.
Дъбовата гора беше пропита с черните нюанси на нощта. Небето бе покрито с облаци. От време на време вятърът ги отместваше от луната и светлината попадаше върху някои части на дърветата, разкривайки посягащи към звездите клони и вейки. Спъвахме се неуверено по пътеката, движехме се като слепи. Мислех, че иззад листата ни наблюдават очи. Черния демон. Вървях толкова близо до Изи, че я настъпвах по петите.