Бяхме целите изподрани, клонките ни удряха през лицата, ластарите се увиваха около глезените ни. Никой не продумваше. Обикаляхме наоколо цяла вечност, преди да се озовем на една поляна. Изи каза, че е същата, на която бяхме открили хралупата с кучешката глава. Аз не бях сигурна, но Майкъл огледа дърветата наоколо, като вървеше с протегнати напред ръце.
— Да, това е мястото — каза той. — Ето го дървото.
Очите ни свикнаха с липсата на светлина; вече различавахме формите, дори виждахме собствените си тъмни силуети. Главата сигурно продължаваше да си стои в хралупата — из въздуха се носеше воня на гнила плът. Представих си как се разлага сред листата, пред очите ми изникнаха стърчащи кости, кълбо от червеи, дупка в плътта.
Нарисувахме кръг върху земята — магическа форма. Пръстта беше мека, покрита с мъх и пръчката потъваше дълбоко и обръщаше почвата, докато я движехме около себе си.
— Не трябва ли да кажем нещо? — попитах.
— По-добре не — измърмори Джон. — Не знаем точните думи.
Момчетата извадиха ембриона от торбата си и го поставиха в средата на кръга. Плътта му излъчваше леко сияние в тъмнината. Коленичихме около него. Изи кихна. Никой не се появи.
— Можем да си измислим наше заклинание — предложи сестра ми. Но никой от групичката ни не го направи. Поне не на глас. Вместо това се ослушвахме, извличахме звуци от нощта. Всяко пропукване, стенание и шепот ни звучаха многократно по-силно от нормалното.
— Има ли някой тук? — внезапно извика Изи.
Една птица излетя с уплашен крясък. Подскочих и прехапах език, за да не изпищя.
— Защо го направи? — изсъска й Джон.
И тогава всички чухме нещо: тънък писък на измъчено дете. Сърцето ми се свиваше и бумтеше, бях оглупяла от страх, за момент замръзнах, не можех да помръдна или да проговоря. Още един звук. По-близо. Звук от крака на някой или нещо, което се придвижваше през храсталака в нашата посока.
Дърветата и нощта се кършеха и чупеха, когато се спуснах през тях. Джон тичаше до мен, Майкъл отпред, а Изи стискаше края на ризата ми отзад със заседнало в гърлото ридание. Бягахме като сърни.
После ужасът остана зад гърбовете ни, вече бяхме на колелетата си и въртяхме педалите с все сила надолу по пътя. Краката ми сякаш горяха, устата ми беше пресъхнала. Подмина ни синя кортина, фаровете й се плъзнаха по проблясващите ни силуети. Колата намали скоростта, после усили. Стори ми се, че очите на шофьора ме гледат в огледалото. Асфалтовата лента ни отдалечи от гората и мъртвия ембрион. Забавихме въртенето на педалите, успокоихме дъха си. Треперех, пръстите ми едва стискаха колелото, усещах краката си отпуснати и вяли. Майкъл избухна в смях.
— Господи! — възкликна той. — За малко да се напикая от страх!
Докато стигнем до пътя към морето, всички имахме различни версии на случилото се, придавахме му нов смисъл. Слязохме от колелетата и ги забутахме по тясната неравна пътека, като разговаряхме високо. Докоснах устата си и почувствах лепкава влага по пръстите си; сигурно някои от шевовете ми се беше скъсал. Не ми пукаше. Бях замаяна от облекчението, че съм извън гората, далеч от звуците и онова трополене. Бях изтощена. Едва местех краката си. Сега ни се щеше да намерим нещо забавно в нощта, затова си преразказвахме случката, извличайки сили от повторението, един от друг и от пресиления ни смях.
Кулата стърчеше пред погледите ни. Събрахме се пред входа, уморени, с прозявки на уста.
— Поли — извиках. — Сега вече можеш да излезеш.
Морето пропълзя към нас, после се оттегли. Тревата зашепна нещо. Отново извикахме.
— Сигурно е заспала — предположи Майкъл.
Тъмната паст на входа зееше насреща ни.
33.
Джуди отваря вратата, наклонила глава — мъчи се да си сложи една обеца; миглите й са втвърдени от черен туш; облечена е в рокля с цвят на фуксия, опната на гърдите и кръста. Изолта си спомня онази Джуди, онази бляскава тийнейджърка с белия чарлстон от едно време.
— О, ти ли си? Чакам микробуса. Днес ще дойдат да вземат Карл и да го заведат в дневния център. Щом пристигнат, потеглям към града. — Тя поглежда към часовника си. — Скоро ще са тук.
— Минах само да се сбогувам — бързо я успокоява Изолта. — Ще ти оставя номера си. И бих искала да ми дадеш своя, ако нямаш нищо против. Мисля, че трябва да поддържаме връзка. Заради Джон.
Лицето й се затваря.
— Защо?
— Бих искала да помогна. Когато излезе. Помолих жената, при която съм отседнала, да му отиде на свиждане. Дот е художничка. Каза, че ще види картините му. Джон участва в арттерапия.