— Играе си с бои? — Джуди мръщи вежди. — Уж трябва да е в затвора. За него сигурно е като някой летен лагер с всичките онези коне.
— Той е в затвора — тихо отвръща Изолта.
Джуди свива рамене. Разравя разхвърляните боклуци върху масичката за кафе и откъсва крайчеца от стар вестник. Надрасква някакви цифри и подава листчето на Изолта.
— Не се обаждай, ако не се налага. На Кевин няма да му хареса.
Изолта пуска номера в чантата си. Слага листче в ръката на Джуди.
— Това е номерът на домашния ми телефон. И адресът ми в случай, че ти потрябва.
— Мислиш ли си за нея? — Джуди поглежда към Изолта. — За онова малко момиченце.
— Поли.
— Да. Сещаш ли се за нея?
— Всеки ден.
— Така и не разпитаха Бърт или Рег. — Джуди скръства ръце на гърдите си и поглежда през прозореца. — Може би трябваше да кажа нещо. Бърт се опитваше да ме опипва, когато бях малка. Всички деца знаеха за тях. За това, че са странни. Разкопчаваха панталоните си и си изваждаха онези работи.
— Нямах представа.
— Няма причина да си знаела. Вие не бяхте местни, нали? — Устните й се изкривяват, в гласа й се прокрадва подигравка. — Просто временно пребиваващи като всичките онези почиващи.
— Сигурна съм, че са ги разпитвали. Разпитаха всички.
— Е, сега и двамата са мъртви. И в ада, надявам се.
Отвън се чува клаксон. Три любезни изсвирвания. Джуди се сепва.
— О, вече са тук. Трябва да приготвя Карл. Все още спи.
— Ще те оставя на спокойствие.
Джуди вече е отворила вратата; протяга се и театрално махва към жълтия микробус, спрял пред портата, после се втурва в къщата и се отправя към стълбището. Двете жени се блъсват леко една в друга. Изолта усеща острия хълбок на Джуди. Стресът от близостта на тялото й. Горчиво-сладкият й мирис.
— Знам, че според теб вината е наша. — Изолта чува умолителната нотка в тона си. — Но ние бяхме деца. Не искахме да се случва.
— Е, да, но това не променя нищо, нали?
— Съжалявам — отвръща Изолта. — Колкото и да няма значение.
— Думите не струват. — Джуди спира на прага. Лицето й омеква. — Знам, че не сте искали да става така. Не, разбира се. Като че ли сме прокълнати. И нямам представа как да сложа край на това проклятие.
Изолта е благодарна, че Бен я чака в колата. Плъзва се на седалката до него. В колата мирише на кожа и на Лондон. Бен се протяга и леко стиска бедрото й.
— Имаш вид на човек, който току-що е видял дух.
— Видях. Много духове. — Тя отпуска глава в шепите си. — Господи! Искам да се прибера у дома.
Бен пали двигателя, дръпва скоростния лост и колата се отдалечава от къщата. Набира скорост по тесните пътища; живите плетове се размазват край тях. Изолта съзира хоризонта над една стръмна ожъната нива; и макар да е невидимо оттук, тя знае, че там някъде, на кръстопътя между небето и земята, се движи морето.
Пред тях пламти друга ожъната нива, в колата нахлува остра миризма. Изолта зърва извиващия се нагоре черен пушек, размазан подобно на боя във вода. Бен завива към А-12. Тя се обляга на седалката и затваря очи. Дот я увери, че с радост ще посети Джон.
— Щом имат арттерапия, може би ще мога да дам своя принос за нея? — беше рекла заинтригувана тя. — Ще е хубаво да направя нещо за обществото.
Изолта си мисли за камъчето в джоба на Джон. Защо Виола го беше пазила в тайна? Може би след целувката я е било срам да й го покаже. Опитва се да си спомни как се държаха Джон и Виола един с друг; единственото, за което се сеща, е, че понякога двамата замълчаваха и се отделяха от нея и Майкъл. Но пък те по принцип си бяха по-тихи и предразположени към мечтателност или нацупено мълчаха.
Изолта свъсва вежди. Дала е обещание. Но не е сигурна как да каже на Виола за камъка, без да й разкрива какво точно се е случило. Сестра й и без това е притеснена за момчетата. За нея е изключително важно да ги намерят — и двамата.
Изолта е объркана: защо Джон беше целунал нея, щом е харесвал Виола? Беше се случило толкова отдавна. Бяха деца. Не би трябвало да има значение. Но има. Всичко се беше объркало именно след онази целувка. Виола падна от кулата, майка им се сгоди, последва ужасната нощ в гората. Всичко се срина. Всичко се разруши. И Поли — сама в тъмното, в онази воняща пуста кула. Дали наистина е била пуста? Полицаите ги разпитваха — това беше един от многото им въпроси. Тогава всички си спомниха за откритата консервна кутия от сардини и разбраха значението й.
Бяха си помислили, че Поли се крие в някой ъгъл. Надничаха сред цепнатините на дъските по пода, крещяха името й, решиха, че може да е паднала и да лежи някъде със счупен крак. Обходиха целия периметър на кулата, уплашени, че могат да я открият мъртва, с разбита глава, в подножието й. Но от Поли нямаше и следа — нито в кулата, нито около нея, нито по пустия хълмист бряг. Откриха само червения пуловер на Виола, оставен във входа. Трябваше да се приберат у дома и да кажат на възрастните за случилото се. И тогава започна кошмарът. Истерията и чувството за вина. Ден след ден надеждата изтичаше като пясък в пясъчен часовник.