Рей Бредбъри
Бълнуване
Сложиха го да легне върху изпрани чаршафи, на масичката под слабо светещата нощна лампа винаги имаше чаша прясно изстискан портокалов сок. Достатъчно бе да повика и мама или татко надникваха да видят как се чувства. Акустиката в стаята бе чудесна: сутрин можеше да чуеш как тоалетната прави гаргара с порцелановото си гърло, как дъждът барабани по покрива, как някое хитро мишле тича по тайни коридори в стените, как пее канарчето в клетката долу. Ако си отваряш сетивата на четири, болестта не бе чак толкова лоша.
Чарлз бе на тринайсет. Бе средата на септември, наоколо започнаха да припламват багрите на есента. Лежеше в леглото си три дни, преди ужасът да го изпълни.
Ръката му започна да се променя. Дясната му ръка. Гледаше я — бе гореща и потна върху завивката. Потрепери, помръдна едва-едва. После започна да променя цвета си.
Следобед докторът дойде отново и почука слабите му гърди, сякаш биеше малко барабанче.
— Как си? — Усмихна му се. — Знам, не ми казвай. Настинката ми е чудесно, докторе, но аз се чувствам ужасно! Ха! — И се разсмя на собствената си изтъркана шега.
Чарлз лежеше и за него този безвкусен стар виц се превръщаше в реалност. Шегата се загнезди в съзнанието му. Умът му я докосна и се отдръпна, пребледнял от ужас. Докторът не знаеше колко жесток бе с думите си!
— Докторе — прошепна Чарлз, блед като чаршафите, върху които лежеше. — Ръката ми, вече не е моя. Тази сутрин се промени в нещо друго. Искам да ми я върнете, докторе! Докторе!
Докторът му се ухили и го потупа по ръката.
— На мен ми изглежда съвсем нормално, синко. Просто си бълнувал от треската.
— Но тя се промени, докторе! — извика Чарлз и жално вдигна бледата си чужда ръка. — Наистина се промени!
Докторът му намигна.
— Ще ти дам едно розово хапче за това. — Сложи една таблетка на езика му. — Гълтай!
— От него ръката ми ще се промени обратно и ще си стане моята, така ли?
— Да, да.
Когато докторът се качи в колата си и отпътува под спокойното синьо септемврийско небе, къщата бе съвсем притихнала. Далеч долу в кухненския свят тиктакаше часовник. Чарлз лежеше и гледаше ръката си.
Не се промени обратно. Продължаваше да е нещо друго.
Навън задуха вятър. Зад прохладния прозорец се мярнаха листа.
В четири часа се промени другата му ръка. Изведнъж сякаш я обхвана треска. Започна да пулсира и да се променя, клетка по клетка. Туптеше като топло сърце. Ноктите станаха сини, после червени. Нужен й бе около час да се промени и накрая си приличаше на съвсем обикновена ръка. Но не бе обикновена. Вече не бе част от него. Чарлз лежеше, едновременно очарован и ужасен, докато изтощението не надделя и той не потъна в сън.
В шест майка му му донесе супа. Той не я докосна.
— Нямам ръце — каза със затворени очи.
— Нищо им няма на ръцете ти — отвърна майка му.
— Не! — изплака той. — Ръцете ми ги няма. Имам чувството, че съм с чуканчета. Мамо, мамо, прегърни ме, страх ме е!
Наложи се да го нахрани.
— Мамо, моля те, повикай доктора. Много съм болен.
В седем, когато вечерният здрач около къщата се сгъстяваше, Чарлз седеше в леглото. И почувства същото нещо да се случва първо с единия му крак, после с другия.
— Мамо! Ела бързо! — изкрещя той.
Но когато майка му дойде, всичко вече бе приключило.
След като тя слезе долу, Чарлз просто остана да лежи, без да се съпротивлява, а краката му туптяха ли, туптяха, затопляха се, нажежаваха се до червено; стаята се изпълни с топлината от трескавата му промяна. Сиянието запълзя от пръстите на краката му към глезените, после продължи към коленете.
— Мога ли да вляза? — Докторът се усмихваше на прага.
— Докторе! — извика Чарлз. — Бързо, дръпнете одеялата!
Докторът великодушно вдигна завивките.
— Ето така. Цял и невредим. Само че поизпотен. Имаш малко треска. Казах ти да не ставаш, непослушно момче. — Ощипа мократа му розова буза. — Хапчетата помогнаха ли? Ръката ти върна ли се?
— Не, не, а същото се случи и с другата ръка и с краката ми!
— Виж ти, виж ти, ще трябва да ти дам още три хапчета, по едно за всеки крайник. Нали, прасковке малка? — засмя се докторът.
— Ще ми помогнат ли? Моля ви, докторе, моля ви. Какво ми е?
— Лека форма на скарлатина, усложнена от лека простуда.
— Значи си имам микроб, който си ражда много малки микроби?
— Да.
— Сигурен ли сте, че наистина е скарлатина? Не сте ми правили никакви изследвания!
— Мисля, че мога да позная треската, когато я видя — отвърна докторът, докато авторитетно проверяваше пулса му.