Чарлз лежеше мълчаливо, докато докторът прибираше черната си чантичка. После слабият глас на Чарлз наруши възцарилата се тишина. Очите му бяха грейнали, беше се сетил нещо.
— Четох една книга. За вкаменени дървета. За това как дърветата падат и изгниват, а на мястото на дървесината се натрупват минерали и приличат точно на дървета, но не са.
Млъкна. В топлата стая се чуваше само дишането му.
— И? — подкани го докторът.
— Мисля си — продължи Чарлз след малко. — Микробите могат ли да станат големи? В часовете по биология учихме за едноклетъчните, за амеби и други такива, за това как преди милиони години се събрали в един куп и се появило първото тяло. А после се събирали още и още клетки и тялото растяло, докато не се появила рибата и накрая ние, и че сме купчина клетки, решили да се съберат и да си помагат една на друга. Вярно ли е? — Чарлз облиза трескавите си устни.
— И защо го казваш това? — Докторът се наведе над него.
— Трябва да ви го кажа, докторе, трябва! — възкликна Чарлз. — Представете си, само си представете, какво ще стане, ако също както навремето куп микроби решат да се съберат, да се размножават, да стават повече…
Белите му ръце лежаха на гърдите му, запълзяха към гърлото.
— И решат да превземат човека! — извика Чарлз.
— Да превземат човека ли?
— Да, да станат човек. Мен, ръцете ми, краката! Ами ако болестта някак знае как да убие човек и същевременно да продължи да живее след него?
Изкрещя.
Ръцете му го бяха сграбчили за гърлото.
Докторът с вик се хвърли напред.
В девет вечерта докторът бе изпратен до колата му от родителите на Чарлз. Бащата му подаде чантата. Няколко минути разговаряха на хладния вечерен вятър.
— Просто се погрижете ръцете му да са завързани за краката — каза докторът. — Не искам да навреди сам на себе си.
— Ще се оправи ли, докторе? — Майката го хвана за ръката.
Той я потупа по рамото.
— Нима не съм ви семеен лекар вече трийсет години? От треската е. Въобразява си разни неща.
— Но тези синини по гърлото… та той едва не се удуши.
— Просто го дръжте завързан; до утре ще се оправи.
Колата се отдалечи по тъмната септемврийска улица.
В три сутринта Чарлз все още бе буден в малката си черна стая. Леглото и възглавницата бяха мокри под него. Беше му много горещо. Вече нямаше ни ръце, ни тяло; тялото му също започна да се променя. Не помръдваше, само гледаше ужасно съсредоточено огромния пуст таван. Известно време бе крещял и се бе мятал, но накрая остана без сили и прегракна. Майка му на няколко пъти бе идвала да избърше челото му с мокра кърпа. Сега той лежеше мълчаливо със завързани за краката ръце.
Чувстваше как обвивката на тялото му се променя, как органите се разместват, как дробовете му пламват като розов спирт. Стаята се освети като от пламъчета на камина.
Вече нямаше тяло. Цялото бе изчезнало. Бе под него, но бе изпълнено с огромно туптене от някакво изгарящо летаргично лекарство. Сякаш гилотина бе отрязала чисто главата му и сега тя лежеше на възглавницата, а тялото отдолу продължаваше да живее, но принадлежеше другиму. Болестта го бе изяла и от изяденото се бе възпроизвела в обхванат от треска двойник. На място си бяха малките косъмчета на ръката и ноктите, белезите, ноктите на краката и мъничката бенка на дясното му бедро — всичко до най-малката подробност.
Мъртъв съм, помисли си той. Бях убит, но въпреки това живея. Тялото ми е мъртво, цялото е болест, а никой няма да разбере. Ще обикалям и няма да съм аз, а нещо друго. Ще бъда нещо лошо, зло, толкова голямо и толкова зло, че е трудно за разбиране и дори за мислене. Нещо, което ще си купува обувки и ще пие вода, а някой ден дори ще се ожени и ще извърши повече злини на света от всеки друг.
Топлината вече пълзеше нагоре по врата и бузите му като горещо вино. Устните му горяха, клепачите му се подпалиха като есенни листа. От ноздрите му изскочиха едва видими сини пламъчета.
Това ще е краят, помисли си той. Ще превземе главата и мозъка ми, очите и всеки зъб, всички гънки на мозъка, всеки косъм, всяка извивка на ушите. И от мен няма да остане нищо.
Усети как мозъкът му се изпълва с кипящ живак. Лявото му око се затвори само в себе си и се скри като охлюв в черупката си. Бе сляп с лявото си око. То вече не му принадлежеше. Бе вражеска територия. Езикът му бе изчезнал, отрязан. Лявата му буза — безчувствена, изгубена. Лявото му ухо престана да чува. Вече принадлежеше на нещо друго. На нещото, което се раждаше, на минерала, който идваше на мястото на дървесния ствол, на болестта, заместваща здравата клетка.