— Точно ли? Не знам.
— Беше ли секунда преди да падне, пет секунди, шест секунди?
— Е, не може да са били шест секунди. Това се пада горе-долу, когато започна стрелбата, а тогава тя беше в съзнание.
— Беше ли? — Опитах да се престоря на изненадан. Не ми е трудно, защото често съм изненадан наистина. — Вие следяхте ли сърдечния й ритъм?
— Не.
— Кръвното й налягане?
— Не.
— А мозъчната й дейност?
— Не, разбира се, че не, но тя стреляше с пистолет, за бога.
— А вие гледахте пистолета, прав ли съм?
— Какво?
— Пистолетът, мистър Маклийн. Когато Криси Бърнхард стреляше с пистолета, веществено доказателство номер три… — аз пристъпих до масата на секретарката и вдигнах малката берета, — … вие гледахте оръжието, нали? Очите ви бяха приковани в него.
— Да, мисля, че беше така.
— Както го гледате и сега?
Ръсти стрелна очи от пистолета към заседателите, после към мен.
— Да. Някак привлича погледа.
— Следователно не гледахте очите на Криси, прав ли съм?
Той помълча, явно раздразнен от въпроса.
— Да, мисля, че не ги гледах.
Върнах пистолета на масата.
— Значи не можете да знаете дали очите на Кристина са били отворени или затворени по време на стрелбата, нали, сър?
При разпита на свидетел целта е да не му оставиш избор и сега Ръсти бе точно в това положение.
— Да, не мога да знам дали очите й бяха отворени — призна той.
— Видяхте ли нейното изражение? Забелязахте ли дали лицето й беше напрегнато или отпуснато?
— Не.
— Следователно не знаете дали е била в съзнание, в безсъзнание или някакво промеждутъчно състояние?
— Възразявам! Подтикване към предположения.
— Отхвърля се, но защо не зададете въпроса по друг начин, мистър Ласитър. „Промеждутъчно състояние“ звучи малко неясно.
— Знаете ли дали Кристина Бърнхард беше в съзнание по време на? — попитах аз.
— Не разбирам въпроса — каза Ръсти. Нямаше намерение да ми облекчава задачата, особено след като го бях унизил с въпроса за присъдата.
— Добре — казах аз. — Тя осъзнаваше ли къде се намира?
— Изглежда, знаеше много добре къде седи баща й.
Сърцето ми се сви, но продължих, без да трепна.
— Тя показа ли, че ви е забелязала до бара?
— Не.
— А вие седяхте точно до мистър Бърнхард, нали?
— Да.
— И сте приятел на Криси?
— Както казах, някога бях неин агент.
— Поздрави ли тя някого в клуба?
— Не забелязах такова нещо.
— Бързо ли тръгна към мистър Бърнхард?
— Не. Полюшваше се с онази типична походка на фотомодел.
— Бавно ли?
— Да.
— Вяло?
— Не знам какво означава това.
И аз не знаех, докато не потърсих в речника синоними за немощно, безсилно и апатично.
— Изглеждаше ли като в транс? — попитах аз.
— Никога не съм виждал човек в транс — отговори той, — освен по филмите. По-скоро изглеждаше, като че много й се спи.
— Сякаш вървеше насън?
— В известен смисъл.
— Което може да се нарече транс, нали?
— Възразявам! — скочи Соколов. — Повторение.
— Приема се. Мистър Ласитър, мисля, че вече изчерпахте темата.
— Благодаря, ваша чест — казах аз и леко се поклоних не толкова в знак на почит към съдията, колкото, за да си разкърша гърба.
— Кажете, мистър Маклийн, опита ли се Криси да избяга, или по някакъв друг начин да предотврати задържането си?
— Не. Просто припадна.
— Известно ли ви е Криси да е страдала и друг път от главозамайване или припадъци?
Очаквах да чуя „Не знам.“ Ръсти се замисли.
— Да, спомням си. Два-три пъти припадна на снимки. Казах й да отиде на лекар, но не знам дали ме е послушала.
Това накара заседателите да се замислят. И мене също.
Като изгаснала лампа
— Дали си я спомням? — попита с усмивка докторът. — Минахте ли току-що през чакалнята, мистър Ласитър?
— Естествено.
— И какво видяхте.
— Петима-шестима старци да четат списания.
— Точно така. В един кардиологичен кабинет рядко се мярка приятна гледка като мис Кристина Бърнхард.