— Разказаха ми за тази работа.
Лио посочи през отворената врата куфарчето на бюрото.
— Предложиха ми да организирам удара с техен човек във Вегас. При успех щели да изгорят полицата ми и да ми дадат част от печалбата.
Той поклати глава, отиде при масата и столовете до плиткия край на басейна и седна. После завъртя ръчката на чадъра, който се разтвори като цвете. Каси се настани срещу него и разтри левия си лакът.
— Значи очевидно са знаели какво има в куфарчето-каза тя.
— Възможно е.
— Знаели са. Иначе е нямало да са толкова великодушни. Кога ще дойдат за парите?
— Нямам представа. Очаквам да ми се обадят.
— Дадоха ли ти някакво име?
— Какво искаш да кажеш?
— Име, Лио. На оня, дето е купил полицата ти.
— Да. Турчело. Предполагам, че е човекът, поел нещата след Джоуи Маркс.
Каси извърна очи. Не бе чувала това име, но знаеще кой е Джоуи Маркс — бруталният шеф на Фирмата в Лас Вегас, поредният от безброй зловещи мафиоти. Спомняше си как в продължение на цяла година двамата с Макс бяха живели в страх от него, защото искаше дял от плячката им. В „Хай Дезърт“ беше прочела във вестника, че Маркс бил убит в лимузината си по време на престрелка с ФБР и полицията на паркинг пред една ласвегаска банка. Тази новина я бе зарадвала.
Не знаеше кой е заместникът му Турчело, но предполагаше, че за да е заел мястото му, трябва да е също толкова жесток.
— И сега забърка и мен — каза тя. — Благодаря ти, Лио. Благодаря ти за…
— Не, грешиш. Аз те предпазих. Те дори не знаят за теб. Заех се с работата и я организирах. Както ти казах по-рано, никой не познава другите участници. Не знаят за теб и никога няма да научат.
Обещанието му не я успокои. Тя скочи, отиде до ръба на басейна и се вгледа в спокойната чиста вода. Лявата й ръка безпомощно висеше отстрани.
— Какво ще правим, Лио? Ако съм те разбрала правилно, чикагската мафия ни е използвала, за да отмъкне подкупа, който онези кубинци от Маями са щели да дадат на някого, за да купят „Клеопатра“. Очертава се война и ние сме на бойното поле. Ясно ли ти е? Какво ще правим?
Той се изправи, приближи се до нея и я прегърна.
— Никой не знае за теб. Гарантирам ти го. Никой не знае за теб и няма да научи. Няма от какво да се страхуваш.
Каси се отскубна от него.
— Разбира се, че се страхувам, Лио. Кога най-после ще слезеш на земята?
Гневният й глас го накара да замълчи. Лио повдигна ръце в знак, че се предава, и замислено притисна юмрук към устните си. Тя закрачи покрай басейна.
— Какво знаеш за „Буена Суерте“? — след минута попита Каси.
— Нали ти казах, нищо. Но ще поразпитам някои хора.
Последва ново продължително мълчание. Накрая Лио сви рамене.
— Може би просто трябва да върнем парите и да кажем, че е станала грешка. Ще открием посредник, който ще…
— Ами онези от Чикаго? Онзи Турчело? Помисли. Не можем да го направим.
— Ще им кажа, че когато снощи си влязла в стаята, куфарчето го е нямало.
— И те веднага ще ти повярват. Особено след като техният човек сигурно ме е видял да излизам с него.
Лио се пльосна на стола си под чадъра. На лицето му се изписа примирено изражение. Двамата дълго не поглеждаха един към друг.
— Понякога се случва да откраднеш прекалено много — по-скоро на себе си рече Каси.
— Моля?
— Макс казваше, че понякога се случва да откраднеш прекалено много. Както направихме ние.
Той се замисли. Каси скръсти ръце на гърдите си, погледна право към него и заговори с решителен глас.
— Хайде да вземем парите. Всичите. Ще си ги разделим и ще избягаме. По милион и триста на човек. Това е повече от достатъчно. Да вървят по дяволите онези от Чикаго и Маями. Ще вземем всичко и ще избягаме.
Лио заклати глава още преди да е довършила изречението.
— В никакъв случай.
— Лио…
— Мамка му, в никакъв случай. Мислиш си, че можеш да избягаш от тези хора ли? Къде ще идеш? Посочи ми място, където си струва да живееш и да не могат да те открият. Няма такова. Ще те преследват до края на света, само за да си разчистят сметките.
— Ще рискувам. Нямам какво да губя.
— Аз пък имам! Последното нещо, което искам, е да прекарам остатъка от живота си, като всеки месец си сменям името и крия патлака си зад гърба всеки път, щом отварям скапаната врата.
Каси отиде до масата и приклекна до стола му, хвана се с две ръце за пластмасовата странична облегалка и го погледна в очите, но Лио се извърна.
— Не, Кас, не мога.
— Лио, можеш да вземеш два милиона, аз ще се задоволя с останалото. Пак ще е повече, отколкото ми трябва. Преди два дни си мислех, че ще имам късмет, ако изкарам няколко стотарки. Вземи двата милиона. Това ти е достатъчно, за да…