Карч сякаш потъна потъна в дълбок размисъл. После внезапно вдигна поглед към нея.
— Последен въпрос. Какво да правя сега с вас?
36
Каси спря до тротоара на една пряка от дома си и внимателно потърси някакви признаци, че Карч я очаква там. Не забеляза нищо подозрително — на отбивката нямаше автомобили, входната врата не беше разбита. Остана така в продължение на десет минути, после потегли и паркира на улицата, която минаваше успоредно на „Селма“. Слезе от поршето, пресече напряко между две къщи и прескочи оградата на задния си двор. Парите бяха заключени в багажника. Нямаше намерение да се бави дълго. Щеше да вземе само една снимка и навярно малко дрехи. Изрови резервния ключ от саксията на верандата и безшумно се вмъкна през вратата на кухнята.
Карч бе идвал. Нямаше следи от претърсване като у Дио. Но беше идвал. Усещаше го. Знаеше го. Някои неща бяха разместени, други липсваха. Тя тихо влезе в дневната и се убеди в това, когато видя закачалката със седемте катинара на малката масичка.
Застана абсолютно неподвижно и съсредоточено се вслуша. След като не чу нищо, се върна в кухнята и извади от чекмеджето най-големия нож. После излезе в предния коридор и бавно тръгна към спалнята си.
Първо забеляза плаката. Той висеше накриво и отгоре му сякаш с кръв бе надраскан голям кръст. Дълго не успя да откъсне очи от него. Накрая плъзна поглед по стаята. Карч я беше претърсил. Каси нямаше много вещи и бъркотията по пода не изглеждаше толкова ужасна. Но тя бързо приклекна и грабна двата си албума. Мисълта, че Карч се е докосвал до тях и ги е разглеждал, я отвращаваше. Остави ги на леглото, за да ги вземе със себе си, макар да знаеше, че вече няма нужда от тях. После потърси снимката, която й трябваше, която бе незаменима.
Откри я в кошчето за боклук. Стъклото беше счупено. Самата фотография изглеждаше непокътната и тя облекчено въздъхна. Двамата с Макс нямаха други снимки заедно. В продължение на пет години тя висеше на стената до леглото й в „Хай Дезърт“. Каси свали рамката и я остави при двата албума. Погледна си часовника и видя, че наближава три. Трябваше да побърза. Взе възглавницата от леглото, свали калъфката и прибра в нея албумите и снимката с Макс.
Отиде при скрина и извади бельо и чорапи. Нямаше бижута освен обеците, които носеше постоянно — сребърни халки, подарък от Макс.
След това тръгна към килера, за да си вземе дънки и няколко ризи.
Телма Кибъл лежеше разкрачена на пода с гръб към задната стена. Главата й бе наклонена под странен ъгъл, Устата й зееше, а предницата на роклята й представляваше тъмночервена каша. Каси отскочи, ахна и изпусна калъфката.
Кибъл бавно вдигна клепачи. Въпреки едрото й тяло, това движение сякаш изчерпа всичките й сили. Каси застана на колене между изпънатите й крака.
— Телма! Телма! Какво се е случило?
Без да изчака отговора, който вече знаеше, тя смъкна от закачалката една от двете си рокли, смачка я на топка и се наведе към Кибъл, за да я използва като компрес. Откри раната високо на гърдите й. Беше изтекло огромно количество кръв. Толкова много, че Каси се смая как Кибъл е още жива. Тя притисна роклята към раната и погледна устните на негърката. Те беззвучно се движеха — Телма се опитваше да й каже нещо.
— Не говори, Телма, не говори. Карч ли беше? Мъж на име Карч?
Кибъл едва забележимо кимна.
— Съжалявам, Телма.
— … треля ме със собствения ми пистолет… — изхриптя надзорничката.
— Не говори, Телма. Ще повикам помощ. Ти стой тук. Можеш ли да държиш това?
Тя повдигна лявата ръка на ранената и я притисна към роклята. Когато я пусна, ръката на Кибъл започна да се свлича. Каси се пресегна към пластмасовия кош за пране, придърпа го, преобърна го, приближи го плътно до негърката и опря лакътя й върху дъното. Тежестта на огромната й ръка щеше да придържа дланта й върху компреса.
— Почакай тук, Телма. В къщата няма телефон. Трябва да ида до колата. Ще повикам помощ и веднага се връщам. Разбираш ли?
Челюстта на Кибъл потръпна.
— Не ми отговаряй! Трябва да пазиш силите си. Скоро ще пристигне помощ.
Тя понечи да се изправи, но видя, че устата на надзорничката продължава да се движи. Искаше да й каже нещо. Каси се наведе и доближи лявото си ухо към нея.
— Той знае…
После замълча. Каси я погледна.
— Какво знае?
Очите на ранената жена срещнаха нейните и Каси разбра, че се мъчи да й каже нещо важно.
— Карч ли? Какво знае Карч, Телма?
Тя отново се наведе към Кибъл.
— За дъщеря ти. Той… взе снимката й.
Каси отскочи като ужилена и уплашено се втренчи в надзорничката. После погледна калъфката, сякаш вътре имаше бомба, която всеки момент щеше да избухне. Грабна я и изсипа съдържанието й на пода. Взе единия от албумите — онзи, който наричаше „училищният албум“ — и го разтвори. Първата снимка липсваше. Написаните с черен маркер върху пластмасовия прозорец думи смразиха сърцето й.