Пристигна в „Четирите сезона“ няколко минути след уречения час, облечена в една от новите рокли на Джани — средно дълга бутилковозелена коприна с жилетка без ръкави. Чудеше се дали ще познае Едуард. Заизкачва се по широкото стълбище и видя, че я чака на горния край. Дълбоко в себе си се надяваше да е остарял като нея.
— Едуард! — извика тя. — Изобщо не си се променил!
Той се разсмя.
— Сериозно — подразни го Флорентина. — Винаги съм си падала по побелелите, а и килограмите ти отиват. Не съм очаквала по-малко от един изтъкнат адвокат от родния ми град.
Той я целуна по двете бузи, хвана я под ръка и тръгнаха след оберкелнера към масата си. Там вече ги очакваше бутилка шампанско.
— Шампанско! Колко мило. Какво празнуваме?
— Просто това, че сме отново заедно, скъпа. — Едуард забеляза, че Флорентина сякаш потъна в размисъл. — Всичко наред ли е?
— Да. Просто се сетих как седях на пода в училището и плачех, когато откъсна лапата на Франклин Д. Рузвелт и изля мастилницата си върху главата му.
— Заслужаваше си го — беше ужасна малка фукла. Виж, ФДР не го заслужаваше. Горкото мече. Още ли го пазиш?
— Разбира се. Настанил се е в спалнята на дъщеря ми. И тъй като тя успя да запази останалите му лапи невредими, следва да призная, че Анабел се справя с младите мъже далеч по-добре от мен.
Едуард се разсмя.
— Ще поръчваме ли? Имам да ти казвам много неща. Забавно беше да следя кариерата ти по телевизията и вестниците, но искам да разбера дали си се променила.
Флорентина си поръча сьомга и салата, а Едуард се спря на ребърца с аспержи.
— Заинтригува ме.
— С какво? — не разбра Едуард.
— Защо един чикагски адвокат е прелетял чак до Ню Йорк, за да се срещне с някаква хотелиерка?
— Не съм тук като чикагски адвокат и нямам никакъв интерес да разговарям с хотелиери. Идвам като касиер на Демократическата партия за окръг Кук.
— Миналата година дарих сто хиляди долара на демократите в Чикаго — каза Флорентина. — А, между другото, Ричард дари също толкова на нюйоркските републиканци.
— Не искам парите ти, Флорентина, макар и да знам, че подкрепяш окръга при всеки избори. Искам теб.
— Я, това е нещо ново — ухили се тя. — Напоследък мъжете престанаха да ми казват подобни неща. Знаеш ли, Едуард — вече сериозно продължи Флорентина, — през последните години съм толкова затрупана с работа, че едва имам време да гласувам, да не говорим за личното ми участие в кампаниите. А освен това след „Уотъргейт“ Никсън ми стана съвсем отвратителен, Егню — по-зле и от него, а тъй като Мъски не се кандидатира, ми остава единствено Джордж Макгъвърн, който изобщо не ми е любимец.
— Но несъмнено…
— Освен това имам съпруг, две деца и се грижа за компания с капитал двеста милиона долара.
— И какво смяташ да правиш през следващите двадесет години?
Тя се усмихна.
— Да увелича капитала на милиарди.
— Или с други думи, да се повтаряш. Съгласен съм с теб за Макгъвърн и Никсън — единият е прекалено добър, а другият — прекалено лош, а не виждам на хоризонта никой, който да ме грабне.
— Да не би да искаш да се кандидатирам за президентските избори през седемдесет и шеста?
— Не. Искам да се кандидатираш за Конгреса като представител на Девети избирателен окръг.
Флорентина изпусна вилицата си.
— Доколкото си спомням длъжностната характеристика, става въпрос за осемнадесетчасов работен ден, четиридесет и две хиляди долара годишна заплата, отказ от семейния живот, а избирателите ти имат право да се отнасят с теб толкова грубо, колкото си поискат. И най-лошото — задължително трябва да живееш в избирателния си район.
— Не е чак толкова зле. „Барон“ се намира в Девети окръг, а освен това става въпрос само за първа крачка.
— Към какво?
— Към Сената.
— Където целият щат може да се отнася грубо с теб.
— А след това към президентския пост.
— Където ще се присъедини и останалият свят. Едуард, не сме в началното училище и не разполагам с два живота, с единия от които да се занимавам с хотелите, а с втория…
— А с втория да върнеш част от онова, което си взела от другите.
— Това беше грубо, Едуард.