От девет до дванадесет Флорентина и ФДР посещаваха детската градина, където се занимаваха с неща, много по-приемливи за връстниците й. Когато мис Тредголд идваше да я вземе, винаги бе лесно да се разбере дали Флорентина е избрала в този ден да си играе с лепилото, ножицата, пластилина, или пък да рисува с пръсти. В края на всеки учебен ден я прибираха право вкъщи и тя влизаше в банята и се преобличаше, съпроводена от обичайното „Тц-тц“ и от време на време — „Просто не знам“.
Следобед двете обикновено предприемаха някаква експедиция, която мис Тредголд бе планирала предварително и без знанието на Флорентина — макар че момичето винаги се опитваше да отгатне какво е намислила гувернантката.
— Какво ще правим днес?
Или:
— Къде ще ходим?
— Търпение, дете.
— Ама ще можем ли да отидем, ако вали?
— Ако времето е хубаво, ще отидем. Ако вали, имам резервен план.
— Какво е „зервен план“? — объркана питаше Флорентина.
— Нещо, което да ти послужи, ако всичко друго се окаже неизпълнимо — обясняваше мис Тредголд.
Следобедните експедиции включваха разходки в парка, посещения в зоологическата градина, а понякога и возене на трамвай — нещо, което според Флорентина бе извънредно опасно приключение. Мис Тредголд използваше това време, за да я научи на първите няколко думи на френски, и беше приятно изненадана да открие, че възпитаничката й има естествена склонност към научаването на чужди езици. Когато се прибираха, прекарваха половин час с мама преди времето за чай, след което отново идваше ред на банята. В седем вечерта Флорентина си лягаше. Мис Тредголд й прочиташе малко от Библията или Марк Твен (не че американците виждаха разликата, както се бе изразила в един момент, който й се струваше като проява на фриволност), след което гасеше лампата и оставаше с възпитаницата си и с ФДР, докато и двамата не заспиваха.
Този режим се следваше неотклонно и се нарушаваше единствено в редките случаи на нечий рожден ден или на националните празници, когато мис Тредголд скланяше да заведе Флорентина до театъра „Юнайтед Артистс“ на улица „Уест Рандолф“, където да гледат филми като „Снежанка и седемте джуджета“ — но само при условие че мис Тредголд е гледала филма седмица по-рано, за да е сигурна, че е подходящ за възпитаницата й. Уолт Дисни получи одобрението й, както и Лорънс Оливие в ролята на Хийтклиф — тя гледа този филм три пъти през свободните си следобеди в сряда, когато прожекцията струваше двадесет цента. Дори убеди себе си, че шестдесетте цента си струват — в края на краищата, „Брулени хълмове“ бе класика.
Мис Тредголд никога не пречеше на Флорентина да я пита за нацистите или за Новия курс на Рузвелт, въпреки че понякога бе явно, че не е наясно с отговорите. Момичето вече бе открило, че майка му невинаги е в състояние да удовлетвори любопитството му. А на няколко пъти и на мис Тредголд й се наложи да изчезне в стаята си и да се консултира с Енциклопедия Британика, за да може да даде правилен отговор.
На пет години Флорентина започна да посещава подготвителния клас към Девическото латинско училище в Чикаго и само след седмица бе преместена в по-горен клас, тъй като бе много по-напред от връстниците си. В нейния свят всичко изглеждаше прекрасно. Имаше си мама и тате, мис Тредголд и Франклин Д. Рузвелт, и нямаше неща, които да й се струват недостижими.
Само „най-добрите семейства“, както ги описваше Авел, пращаха децата си в Латинското училище; ето защо мис Тредголд бе донякъде шокирана, след като покани някои от приятелките на Флорентина на чай и те учтиво отказаха. Най-добрите приятелки на момичето — Мери Джил и Сюзи Джейкъбсън — идваха на гости сравнително често; повечето родители на другите момичета обаче измисляха някакви неубедителни извинения и мис Тредголд скоро разбра, че макар и скъсал оковите на бедността, Чикагския барон все още не може да си намери място във висшите кръгове на Чикаго. Зофя никак не помагаше в това отношение — почти не правеше усилия да се запознае с другите родители, а за участието й в разни благотворителни комитети, болнични настоятелства или клубове не можеше да става и дума.
Мис Тредголд направи всичко на Пето авеню, но трудно можеше да постигне нещо — в очите на повечето родители тя бе просто прислужница. Молеше се Флорентина никога да не научи за тези предразсъдъци — но молитвите й останаха несбъднати.