— Да, зная. Извинявам се. Но винаги съм вярвал, че можеш да играеш роля в националната политика, както го направи веднъж, и имам чувството, че моментът е настъпил — особено след като се убедих, че не си се променила.
— Но не съм се занимавала от години с политика дори на квартално ниво, да не говорим за национално.
— Флорентина, и двамата прекрасно знаем, че повечето хора в Конгреса нямат нито твоя опит, нито интелекта ти. Като се замислиш, същото се отнася и за повечето президенти.
— Поласкана съм, Едуард, но не и убедена.
— Е, ще ти кажа, че групата в Чикаго е убедена, че трябва да се върнеш у дома и да се кандидатираш за Девети район.
— Старото място на Хенри Осбърн?
— Да. Демократът, който спечели мястото на Осбърн през петдесет и четвърта, след тази сесия се оттегля. Кметът Дейли търси силен кандидат, способен да бие всеки републиканец.
— Жена? При това полякиня?
— Която според „Тайм“ се нарежда на трето място по състояние след Джаки Кенеди и Маргарет Мийд.
— Ти си се побъркал, Едуард. На кого му е нужно това?
— Подозирам, че на теб самата. Отдели ми само един ден, ела в Чикаго и се срещни с хората, които те искат. Изрази със свои думи мнението си за бъдещето на страната. Можеш ли да направиш поне това за мен?
— Добре, ще помисля и ще ти се обадя след няколко дни. Но те предупреждавам — Ричард ще си помисли, че съм се смахнала.
Оказа се, че греши с последното си твърдение. Ричард се прибра късно вечерта след пътуване до Бостън и на закуска й каза, че е говорила насън.
— Какво казах?
Ричард я погледна.
— Нещо, което винаги съм подозирал.
— И какво е то?
— „Мога ли да си позволя да се състезавам“?
Флорентина не отговори.
— Защо Едуард толкова много настояваше да се срещнете на обяд?
— Иска да се върна в Чикаго и да се кандидатирам за Конгреса.
— Значи това е причината. Е, Джеси, на твое място бих си помислил сериозно върху подобна оферта. Откакто те познавам, все мърмориш, че компетентните жени не се допускат в политиката. И винаги говориш без заобикалки за качествата на онези, които стават публични личности. Сега можеш да спреш да се оплакваш и да направиш нещо по въпроса.
— А „Барон“?
— Фамилията Рокфелер успя да оцелее, когато Нелсън стана губернатор. Няма съмнение, че и фамилията Каин ще се оправи някак си. Във всеки случай, във веригата в момента работят двадесет и седем хиляди души, така че предполагам, че ще успеем да ти намерим десетина заместници.
— Благодаря, господин Каин. Но как да живея в Илинойс, когато вие сте в Ню Йорк?
— Лесна работа. Ще летя до Чикаго всеки уикенд. Всяка сряда вечер ще се връщам в Ню Йорк и тъй като Керъл се съгласи да остане, това няма да създаде неудобства на децата. А когато те изберат, ще сменя курсовете до Вашингтон.
— Говорите така, сякаш сте го обмислили предварително, господин Каин.
Флорентина отлетя за Чикаго седмица по-късно и Едуард я посрещна на летището. Валеше, а вятърът духаше толкова силно, че дори Едуард, стиснал големия чадър с двете си ръце, едва успя да я защити.
— Сега знам защо искам да се върна в Чикаго — каза тя, като се пъхна в колата, цялата измръзнала и мокра до кости.
На път за града Едуард набързо й разказа за хората, с които й предстоеше да се срещне.
— Всички до един са заклети партийни активисти и само са чели за теб или са те виждали по телевизията. Ще се изненадат, като видят, че имаш две ръце, два крака и глава също като тях.
— Колко души се очакват за срещата?
— Шейсетина. Най-много седемдесет.
— И искаш от мен само да застана пред тях и да им кажа с няколко думи мнението си за политическия живот?
— Да.
— След което съм свободна да си вървя вкъщи?
— Щом така искаш.
Колата спря пред щабквартирата на Демократическата партия в окръг Кук на Рандълф стрийт и Флорентина бе посрещната от някоя си госпожа Каламич — пълна непретенциозно изглеждаща жена, която я въведе в главната зала. Флорентина се стъписа, когато видя, че е пълна с хора — имаше дори правостоящи. Докато влизаше, започнаха да й ръкопляскат.
— Каза ми, че има само петдесетина души, Едуард — прошепна му тя.
— И аз съм не по-малко изненадан. Очаквах най-много седемдесет, а не над триста.