Флорентина се изнерви, докато я запознаваха с членовете на изборния комитет и я водеха към сцената. Седна до Едуард, като много добре си даваше сметка колко студена е залата и колко много хора има в нея. Хора с много надежда в очите, радващи се на капка от привилегиите, които тя смяташе за дадености. Колко много се различаваше това помещение от заседателната зала на собствения й управителен съвет, в която се събираха хора със скъпи костюми, хора, за които бе съвсем обичайно да си поръчват мартини преди вечеря. За първи път в живота си се почувства едва ли не засрамена от богатството си. Надяваше се, че не й личи.
Едуард стана от стола си и заяви:
— Дами и господа, за мен е чест тази вечер да ви представя една жена, която си спечели уважението и възхищението на целия американски народ. Тя изгради една от най-големите финансови империи на света и вярвам, че би могла да направи и политическа кариера с не по-малки мащаби. Искрено се надявам политическата й кариера да започне тази вечер и от тази зала. Дами и господа — госпожа Флорентина Каин.
Флорентина нервно се изправи. Искаше й се да бе отделила повече време за подготовката на речта си.
— Благодаря, господин Уинчестър, за любезните ви думи. Чудесно е да се върна отново в родния Чикаго и съм благодарна, че толкова много хора са излезли в студа и дъжда заради мен.
— Подобно на вас, аз също се чувствам предадена от сегашните политически лидери — продължи тя. — Вярвам в една силна Америка и ако изляза на политическата сцена, ще се посветя изцяло на онова, което Франклин Д. Рузвелт изрече в този град преди повече от тридесет години: „Не може да има по-голямо призвание от службата на обществото“.
Осмели се да огледа залата.
— Баща ми пристигнал в Чикаго като имигрант от Полша и едва в Америка успя да постигне успеха, към който се стремеше. Всеки от нас трябва да изиграе своята роля за съдбата на обичаната ни родина и никога няма да забравя вашия жест да ме поканите за свой кандидат. Бъдете сигурни, че никак не ми бе лесно да взема окончателното си решение. Не съм подготвила специална реч и затова предпочитам да отговарям на въпросите, които смятате за най-важни.
Седна под ентусиазираните аплодисменти на всички присъстващи. Когато залата утихна, Флорентина започна да отговаря на въпроси от всякакво естество, вариращи от мнението й за американските бомбардировки в Камбоджа до легализирането на аборта и от аферата „Уотъргейт“ до енергийната криза. За първи път й се случваше да присъства на събрание, без да разполага с всички факти и цифри, и се изненада колко сигурна се чувства по толкова много теми. След като час по-късно отговори и на последния въпрос, тълпата стана — скандираше: „Каин в Конгреса“ и не млъкна, докато тя не слезе от подиума. Това бе един от редките моменти в живота й, когато не знаеше какво да направи. За щастие, на помощ й се притече Едуард.
— Знаех, че ще те харесат — каза той, очевидно зарадван.
— Но аз бях ужасна — опита се да надвика шума тя.
— В такъв случай с нетърпение чакам да те видя в по-добра форма.
Едуард й помогна да слезе от подиума и хората тръгнаха към нея. Един блед мъж в инвалидна количка успя да се приближи и я докосна по ръката. Тя се обърна.
— Това е Сам — каза Едуард. — Сам Хендрик. Изгуби двата си крака във Виетнам.
— Госпожо Каин — каза инвалидът, — сигурно не ме помните. Навремето двамата лепяхме пликове в тази зала за Стивънсън. Ако решите да се кандидатирате за Конгреса, двамата с жена ми ще работим денонощно, за да успеете. Мнозина от нас винаги са вярвали, че някой ден ще се върнете и ще станете наш представител.
Съпругата му, която стоеше зад количката, кимна и се усмихна.
— Благодаря — отвърна Флорентина. Обърна се и се опита да тръгне към изхода, но пътят й бе блокиран от протегнатите ръце на многобройните й доброжелатели. На изхода отново бе спряна, този път от момиче на около двадесет и пет години.
— Живях във вашата стая в Радклиф и също като вас един ден стоях и слушах президента — Кенеди. Америка се нуждае от нов Кенеди. Защо той да не бъде жена?
Флорентина зяпна пламенното, напрегнато младо лице.
— Завърших и сега работя в Чикаго — продължи момичето, — но в деня на изборите хиляди студенти от Илинойс ще излязат на улицата да разберат дали сте избрана.
Флорентина се опита да научи името й, но тълпата я избута. Накрая Едуард успя да я измъкне до очакващата кола, която ги откара до летището. По време на пътуването не каза нито дума. Когато стигнаха на летището, чернокожият шофьор изскочи и й отвори вратата. Тя му благодари.