Беше приемала само покани, свързани с въпросите, по които работеше в момента и (с изключение на един модел на „Конкорд“) бе върнала всички подаръци, без да забравя да добавя към тях по един учтив отговор. Държеше конкорда на бюрото си, за да напомня на всички, че вярва в добродетелите, независимо за коя страна става въпрос. Беше чувала, че Маргарет Тачър имала копие на „Аполо 11“ на бюрото си в Камарата на общините, и приемаше, че причината за това е същата.
Джанет ги остави и Флорентина настани госта си в удобното кресло. Той преметна крак върху крак — видя се лишената от косми кожа над чорапа му.
— Хубав кабинет. Това вашите деца ли са? — поинтересува се той и тикна пръст към снимката на бюрото.
— Да — отвърна Флорентина.
— Прекрасни деца — също като майка си — каза Шорт и се разсмя нервно.
— Искахте да говорим за XR-108, нали, господин Шорт?
— Точно така. Наричайте ме Дон. Смятаме, че нито един кораб на Военноморските сили не трябва да остава без него. XR-108 е в състояние да засече и проследи вражеска ракета на разстояние над шестнайсет хиляди километра. Инсталираме ли системата на всеки американски самолетоносач, руснаците няма да посмеят да ни атакуват, защото американският флот винаги ще кръстосва моретата и ще бди над съня на народа си. — Шорт млъкна, сякаш очакваше аплодисменти. — Нещо повече, оборудването на моята компания е в състояние да фотографира всяка ракетна установка в Русия — продължи той — и да препрати образа право на екраните в Командната зала в Белия дом. Руснаците няма да могат дори да идат до кенефа, без да ги снимаме. — Господин Шорт се разсмя отново. — Госпожо Каин, нашето оборудване е много по-съвършено от всички останали. Разполагаме с полеви данни, предоставени ни от направените от военните тестове.
— Вашата компания не завърши радарните станции за армията в определените от договора срокове, а представената на правителството сметка бе със седемнадесет процента по-висока от предварително уговорената — или, за да бъдем по-точни, двадесет и три милиона долара повече — каза Флорентина, без изобщо да поглежда бележките си.
Дон Шорт започна да ближе устните си.
— Инфлацията засегна всички ни, не само нашата индустрия. Може би ако отделите част от времето си за среща с членовете на нашия управителен съвет, проблемът ще ви се изясни. Можем дори да уредим вечеря.
— Рядко ходя по вечери, господин Шорт. Винаги съм вярвала, че единственият човек, който би намерил изгода от вечерята, е оберкелнерът.
Шорт отново се разсмя.
— Не, не, имам предвид тържествена вечеря във ваша чест. Можем да поканим, да кажем, петстотин души срещу петдесет долара на глава, които да бъдат вложени в предизборната ви кампания, или за каквото ви е необходимо — добави той почти шепнешком.
Флорентина тъкмо се канеше да го изхвърли, когато секретарката донесе кафе. Докато Луиз излезе, Флорентина вече бе овладяла гнева си и бе взела решение.
— Как действа тази система, господин Шорт?
— Ами, компанията с радост протяга ръка на приятелите си. Разбираме, че някои от разходите ви по предизборната ви кампания могат да се окажат доста солени, и затова организираме вечеря. А ако не дойдат всички гости, но въпреки това изпратят парите… какво пък, кой ще разбере?
— Наистина, господин Шорт, кой ще разбере?
— В такъв случай да я уредя ли?
— Защо не, господин Шорт?
— Знаех си, че ще можем да работим заедно.
Флорентина едва успя да се насили да се усмихне, когато Дон Шорт й подаде влажната си ръка, след което Джанет дойде да го изпрати.
— Ще поддържаме връзка, Флорентина — каза той на път към изхода.
— Благодаря.
Веднага щом вратата се затвори, прозвучаха звънците за предстоящото гласуване. Флорентина хвърли поглед към часовника на стената. Малките бели лампички примигваха — до гласуването оставаха пет минути.