Накрая Авел разказа на дъщеря си как е станал собственик на сребърната гривна, която все още носеше на китката си.
— Какво пише на нея? — попита Флорентина, загледана в гравираните букви.
— Опитай да прочетеш, мъничката ми — каза Авел.
— Ба-рон А-вел Роз-нов-ски — засрича тя. — Но това е твоето име!
— Както и името на баща ми.
След няколко дни Флорентина можеше да отговаря на всички въпроси на баща си, макар че Авел не бе в състояние да отговори на всички нейни.
В училище тя очакваше всеки ден да се сблъска отново с Едуард Уинчестър, но той като че ли бе забравил за случая, а веднъж дори й предложи ябълка.
Не всички в класа обаче бяха забравили — особено една дебела глупава съученичка, на която й доставяше голямо удоволствие да прошепва „тъпа полякиня“ всеки път, когато можеше да я чуят.
Флорентина не побърза да си отмъсти, а изчака няколко седмици, когато на един тест по история съученичката й се оказа с най-ниския възможен брой точки, а тя — с максималния.
— Какво пък, поне не съм полякиня — обяви на всеослушание момичето.
Едуард Уинчестър се намръщи, но някои от децата се разкискаха.
Флорентина изчака всички да млъкнат и каза:
— Вярно е. Не си полякиня, а трето поколение американка с история от около сто години. Моята може да се проследи хиляда години назад. Тъкмо затова ти си на най-ниското стъпало на историята, а аз — на най-високото.
Никой в класа повече не се обади по тази тема.
Когато мис Тредголд научи за станалото, се усмихна.
— Ще разкажем ли довечера на папа? — попита Флорентина.
— Не, миличка. Горделивостта не е добродетел. Има случаи, когато е по-добре да премълчиш.
Шестгодишното момиче замислено кимна, след което попита:
— Смяташ ли, че поляк може да стане президент на Съединените щати?
— Разбира се, стига американците да преодолеят собствените си предразсъдъци.
— Ами ако е католик?
— Това ще стане без значение, при това в най-скоро бъдеще.
— При това жена? — добави Флорентина.
— Е, дете, за това ще е нужно повечко време.
Същата вечер мис Тредголд съобщи на господин Розновски, че уроците не са се оказали напразни.
— И кога ще започнете втората част от плана си, мис Тредголд? — попита Авел.
— Утре — отвърна тя и се усмихна.
В три и половина следобед на следващия ден мис Тредголд стоеше на ъгъла на улицата и чакаше възпитаницата си да излезе от училище. Флорентина се появи, бъбрейки си с другите деца. Продължи да приказва и изминаха няколко пресечки, преди да забележи, че не вървят по обичайния маршрут към дома.
— Къде отиваме, мис Тредголд?
— Търпение, дете. Скоро ще разбереш.
Мис Тредголд се усмихваше, докато момичето разказваше колко добре се е представила на теста по английски сутринта. Монологът й продължи чак до Меномони стрийт, когато гувернантката като че ли започна да обръща повече внимание на номерата по вратите, отколкото на истинските и въображаемите постижения на Флорентина.
Накрая спряха пред прясно боядисана червена врата с номер двеста и осемнадесет. Мис Тредголд почука два пъти. Флорентина стоеше до нея, мълчалива за първи път, откакто бе излязла от училище. Изминаха няколко секунди, след което вратата се отвори и на прага се появи мъж в сив пуловер и дънки.
— Идвам по обявата ви в „Сън Таймс“ — каза мис Тредголд, преди мъжът да успее да отвори уста.
— А, разбира се — отвърна той. — Заповядайте.
Мис Тредголд влезе в къщата, следвана от обърканата Флорентина. Минаха през тесен коридор — стените бяха покрити с фотографии и многоцветни розети — и стигнаха задната врата, от която се излизаше в някакъв двор.
Флорентина ги забеляза веднага. Бяха в една кошница в дъното на двора и тя се затича към тях. Шестте жълти бебета лабрадори се сгушиха по-близко до майка си. Едно от тях изостави топлината на роднините си и изскочи от кошницата, за да заподскача към Флорентина.
— Това е куцо — каза Флорентина, вдигна кутрето и заразглежда лапичката му.
— Да, за жалост — каза мъжът. — Но другите пет са в идеално състояние, можеш да си избереш което поискаш.
— Какво ще стане, ако никой не я пожелае?
— Ами… — Мъжът се поколеба. — Ще трябва да я приспим.
Флорентина погледна отчаяно мис Тредголд и прегърна кутрето, което с усърдие ближеше лицето й.