— Това е моята пейка.
Флорентина примигна и се огледа. Един мъж с мръсни джинси и разкопчана кафява риза с дупки на ръкавите седеше на другия край на пейката и я гледаше подозрително. Не се беше бръснал от няколко дни и Флорентина трудно можеше да отгатне възрастта му.
— Извинете, не знаех, че това е вашата пейка.
— Моята пейка е. Пейката на Дани, вече цели тринайсет години — каза мърлявият тип. — Преди това беше на Тед, а след като си ида, ще я получи Мат.
— Мат? — неразбиращо попита Флорентина.
— Да, Мат Просото. Спи зад паркинг шестнайсет и ме чака да умра. — Скитникът се изсмя. — Но да ви кажа, както е тръгнал с тази пиячка, никога няма да дочака пейката. Хей, госпожо, нали не смятате да се застоявате много?
— Не, не смятам — отвърна Флорентина.
— Хубаво — каза Дани.
— Какво правихте през деня?
— О, това-онова. Винаги знам в коя черква мога да получа супа, а с някои от нещата, дето изхвърлят от префърцунените ресторанти, мога да изкарам и дни. Вчера ми попадна страхотна пържола от „Монокъл“. Днес смятам да се пробвам в „Барон“.
Флорентина се помъчи да се овладее.
— Не работите ли?
— Кой ще ми даде работа? Нямам работа вече петнайсет години — откакто се уволних от армията през седемдесета. На никого не му е притрябвал един стар ветеран. Ако ме бяха пречукали за родината във Виетнам, щеше да е по-лесно за всички.
— Колко ветерани като вас има тук?
— Във Вашингтон ли?
— Да, във Вашингтон.
— Стотици.
— Стотици? — повтори Флорентина.
— Не е толкова зле, колкото на други места. В Ню Йорк те прибират на топло още щом те видят. Кога смятате да си вървите, госпожо? — каза той и я изгледа с подозрение.
— Скоро. Мога ли да попитам…
— Питахте достатъчно, сега е мой ред. Става ли да ми оставите вестника?
— „Вашингтон Поуст“ ли?
— Добро качество — каза Дани.
— Ще го четете ли?
— Не — каза той и се изсмя. — Ще се завия с него. Ако не мърдаш, те пази топъл като хамбургер.
Тя му подаде вестника, стана и му се усмихна. Едва сега забеляза, че е само с един крак.
— Имате ли четвърт долар за стария войник?
Флорентина порови в чантата си. Имаше само една банкнота от десет долара и тридесет и седем цента. Подаде парите на Дани.
Той ги изгледа невярващо.
— Тук има достатъчно, за да можем и двамата с Мат да си купим истинска кльопачка! — възкликна бездомникът, след което замълча и се вгледа по-внимателно в нея. — Аз ви познавам, госпожо — подозрително каза той. — Вие сте онази дама от Сената. Мат все казва, че ще си уреди среща с вас и ще ви обясни някои неща за това как харчите държавни пари. Аз пък му казвам какво правят ония дребни администраторчета, като видят такива като нас — викат капитолийските ченгета и хукват да търсят дезинфектант. Дори не ни молят да се подпишем в книгата за гости. Казвам му на Мат да не си губи ценното време.
Флорентина гледаше как Дани се намества на пейката и се завива с вестника със сръчността на истински професионалист.
— Както и да е, казвам му, че сте прекалено заета, за да си губите времето с него, и че така ще е довеки.
Той обърна гръб на уважаемата госпожа сенатор от Илинойс и затвори очи. Флорентина му пожела лека нощ и слезе по стълбите. На входа към подземния паркинг имаше полицай.
— Мъжът на пейката?
— Да, госпожо сенатор — отвърна полицаят. — Дани, Дани Еднокракия. Надявам се, не ви е причинил неприятности?
— Не, в никакъв случай — каза Флорентина. — Всяка вечер ли спи там?
— Поне от десет години, откакто постъпих на служба. През студените нощи се мести при една решетка зад Капитолия. Безобиден е, за разлика от някой зад паркинг шестнадесет.