Въпросите продължаваха да валят един след друг. Последният бе зададен час по-късно.
— Сенатор Каин, ако станете президент, дали ще бъдете като Вашингтон и няма да изречете никога лъжа, или като Никсън, който имаше своя собствена дефиниция за истина?
— Не мога да обещая, че никога няма да лъжа. Всички ние лъжем, понякога за да защитим приятел или член на семейството си, а ако си президент — може би за да защитите родината. Друг път лъжем просто защото не искаме да се разбира истината. Мога само да ви уверя, че съм единствената жена в Америка, която никога не е била способна да лъже за възрастта си. — Когато смехът утихна, Флорентина остана права. — Бих искала да завърша тази пресконференция с думите, че независимо от резултатите от днешното ми решение съм благодарна като гражданин на Америка на факта, че една дъщеря на имигрант успява да се кандидатира за най-високия държавен пост. Не вярвам, че подобна амбиция е достижима в която и да било друга държава в света.
Животът на Флорентина започна да се променя от мига, в който излезе от помещението: четирима агенти от Тайните служби незабавно я наобиколиха, като движещият се отпред умело проправяше коридор пред насъбралата се тълпа.
Флорентина се усмихна, когато Брад Стеймс й се представи и й обясни, че до края на кампанията й винаги ще има на разположение четирима агенти, които ще се сменят на всеки осем часа. В първата смяна имаше две жени, чието телосложение и външен вид доста напомняха нейното. Флорентина благодари на господин Стеймс, но така и не свикна да вижда телохранител всеки път, когато се обърнеше. Малките слушалки на агентите ги отличаваха от навалицата и Флорентина си спомни историята за една възрастна дама, присъствала на предизборно събрание на Никсън през 1972 година. След речта на президента тя отишла при един от сътрудниците му и заявила, че категорично ще гласува за него, тъй като той очевидно съчувствал на хора като нея, които имат проблеми със слуха.
След пресконференцията Едуард оглави в канцеларията събрание за определяне на предизборната стратегия и съставиха груб план на предстоящата кампания. Вицепрезидентът вече бе обявил, че кандидатът е той. Неколцина други претенденти също надигнаха гласове, но пресата вече бе решила, че истинската борба ще бъде между Каин и Паркин.
Едуард бе събрал внушителен екип от социолози, финансисти и политически съветници, които бяха допълнени от стария екип на Флорентина във Вашингтон, начело на който бе Джанет Браун.
Отначало Едуард състави план за всеки ден до първите предварителни избори в Ню Хампшир, следвани от изборите в Калифорния и така чак до Детройт. Флорентина се опита да уреди конференцията да се проведе в Чикаго, но вицепрезидентът наложи вето — не би си позволил да отправи предизвикателство срещу нея на собствения й терен. Паркин не пропусна да напомни на демократите, че изборът на Чикаго за мястото на конференция и последвалите вълнения в града бяха едва ли не единствената причина Никсън да спечели пред Хъмфри на изборите през 1968 година.
Флорентина вече бе приела факта, че е почти невъзможно да победи вицепрезидента в южните щати, затова бе жизненоважно да започне със силен старт в Нова Англия и Средния запад. Съгласи се през следващите три месеца да посвещава седемдесет и пет процента от енергията си на кампанията и през следващите няколко часа екипът й обсъди всевъзможни идеи за най-добрия начин на оползотворяване на това време. Разбраха се да прави редовни посещения на основните три града, които участваха в първите предварителни избори, и ако успее да покаже добър резултат в традиционно консервативния Ню Хампшир, да планират стратегията й по-нататък.
Между честите пътувания до Ню Хампшир, Върмънт и Масачузетс Флорентина се мъчеше да отметне и колкото се може повече работа в Сената. Специално за нея Едуард бе наел един шестместен „Лиър джет“ с двама пилоти, които бяха винаги на разположение, така че да може да напусне Вашингтон във всеки момент. И в трите щата имаше много силни предизборни щабове и където и да отидеше, Флорентина виждаше толкова плакати и стикери с надпис „Каин — президент“, колкото бяха и тези на Пит Паркин.
До първия от предварителните избори оставаха само седем седмици и Флорентина започна да отделя все повече и повече време в гонене на гласовете на сто четиридесет и седемте хиляди регистрирани демократи в щата. Едуард не очакваше да спечели повече от тридесет процента от гласовете, но все пак смяташе, че те могат да се окажат достатъчни за печеленето на предварителните избори и за убеждаването на колебаещите се, че изгледите й са по-добри. Флорентина се нуждаеше от всеки глас, който можеше да си осигури, преди да тръгнат на юг — дори да премине магическите сто хиляди шестстотин шейсет и шест гласа до момента, когато влезе в заседателната зала в Детройт.