Някакъв предприемчив фотограф, който бе прекарал нощта под една от седалките в залата, скочи и започна да я снима, преди агентите да я отведат. Флорентина се усмихна, когато вдигна поглед към тавана и видя двестате хиляди червени, бели и сини балони, готови да се спуснат върху победителя. Някъде беше чела, че петдесетима студенти са ги надували цяла седмица с помощта на помпи за велосипед.
— Готова ли сте за проверка, сенатор Каин? — разнесе се сякаш от всички страни нечий глас.
— Скъпи сънародници, това е най-великият момент в моя живот и възнамерявам…
— Чудесно, госпожо сенатор. Високо и ясно — каза главният електротехник — вървеше между празните седалки. Пит Паркин трябваше да мине през същата процедура в седем часа.
Откараха Флорентина обратно в хотела и тя закуси с най-близките си сътрудници. Всички бяха нервни и се смееха на шегите си, колкото и глупави да бяха, но млъкваха, когато думата взимаше тя. Гледаха как Пит Паркин прави обичайния си сутрешен крос за телевизионните екипи; всички направо изпаднаха в истерия, когато някакъв човек с камера и анорак на Ен Би Си изтича към останалия без дъх вицепрезидент, за да го снима по-добре.
Гласуването трябваше да започне в девет вечерта. Едуард бе приготвил петдесет телефонни линии, с които можеха да се свържат пряко с всеки щатски председател в залата, така че да са в течение на ставащото. Флорентина седеше зад бюро, на което имаше само два телефона, но можеше да получи достъп до всяка от петдесетте линии само с едно натискане на бутон. Докато залата се пълнеше, провериха линиите и Едуард обяви, че са готови за всичко и че единственото, което им остава, е да използват всяка минута, за да се свържат с колкото се може повече делегати. До пет и половина Флорентина бе разговаряла общо с триста деветдесет и двама от тях.
Към седем часа залата бе почти пълна, макар че до обявяването на номинираните имена оставаше цял час. Никой от пътувалите чак дотук не искаше да пропусне и една минута от развитието на драмата.
В седем и тридесет Флорентина гледаше как партийните лидери започват да заемат местата си на сцената и си спомни времето, когато бе помощник на конференцията в Чикаго и за първи път се срещна с Джон Кенеди. Знаеше, че всеки трябва да пристигне в точно определено време — колкото по-късно те извикат, толкова си по-важен. Бяха минали четиридесет години. Надяваше се да я извикат последна.
Най-много овации събра сенатор Бил Брадли, който вече бе обявил, че ще направи обръщение към конференцията, ако при първото гласуване се стигне до мъртва точка. В осем без четвърт спикерът на Камарата на представителите Марти Линч стана и се опита да въведе ред, но гласът му едва се чуваше от многобройните пищялки, подсвирквания, барабани, тръби и скандирания „Каин“ и „Паркин“ от поддръжниците, които се мъчеха да се надвикат. Флорентина наблюдаваше сцената, лицето й бе напълно безизразно. Когато най-сетне залата горе-долу се успокои, председателят представи госпожа Бес Гарднър, която бе избрана да преброява гласовете — макар всички в залата да знаеха, че резултатите ще се появят на огромния видеоекран над главата й преди дори да има възможност да ги потвърди.
В осем часа председателят отново се опита да въдвори ред; някои видяха как малкото дървено чукче удря подставката си, но никой не го чу. Шумът продължи още двадесет минути — председателят все още не можеше да направи впечатление на делегатите. Най-сетне в осем и двадесет и три успяха да чуят Марти Линч да се обръща към кмета на Чикаго Рич Дейли с молба да постави името на сенатор Каин за номиниране; последваха още десет минути шум, преди кметът да произнесе речта си. Флорентина и екипът й мълчаливо слушаха как представят политическата й биография с възможно най-ярки тонове. Слушаше със същото внимание как сенатор Ралф Брукс представя Пит Паркин. Двете предложения се посрещнаха с рев, който би заглушил и военен оркестър. Номинирането на Бил Брадли и обичайните и предсказуеми партийни любимци не закъсняха.
В девет часа председателят погледна към залата и призова щата Алабама да даде гласа си. Флорентина седеше и гледаше екрана като очакващ съдбата си обвиняем, който иска да чуе присъдата още преди да са представени доказателствата. Обилно потящият се председател на делегацията на Алабама вдигна микрофона си и изкрещя: