— Прав сте — каза тя. — И тъй като ще отсъства най-малко още няколко часа, ще ви се наложи да си имате работа с мен. Затова следва да ви уведомя, че съм натоварена с всички президентски пълномощия при отсъствието на титуляря.
Усети избилите по челото й капчици пот, но не смееше да ги избърше.
— Разбирам — каза бившият шеф на КГБ. — В такъв случай мога ли да запитам каква е целта на това обаждане?
— Не бъдете наивен, господин президент. Искам да знаете, че дори и един ваш войник да престъпи границата на Пакистан, Америка ще реагира незабавно.
— Това би била много смела постъпка от ваша страна, госпожо Каин.
— Очевидно не разбирате американската политическа система, господин президент. За нея не е нужна никаква „смелост“. Като вицепрезидент, аз съм единственият човек в Америка, който няма нищо за губене, а може да постигне всичко.
Този път тишината не бе заради нея. Флорентина усети как набира кураж. Руснакът й даваше възможност да продължи, преди да отговори.
— Ако не наредите на флота си да завие на юг, не изтеглите всичките си десет дивизии от пакистанската граница и не върнете всичките си МИГ-25 и СУ-7 в Москва, няма да се поколебая да ви атакувам по суша, въздух и море. Разбрахте ли ме?
Телефонът прекъсна.
Флорентина се обърна.
В помещението отново се суетяха професионалисти, които досега само бяха „проигравали“ подобни ситуации, а сега чакаха също като нея да разберат дали подготовката, опитът и познанията им ще бъдат подложени на изпитание.
Ралф Брукс сложи ръка на микрофона на слушалката и съобщи, че президентът е кацнал в Колорадо и иска да разговаря с Флорентина. Тя вдигна червената слушалка на обезопасения телефон.
— Флорентина? Ти ли си? — попита Паркин със силния си тексаски акцент.
— Да, господин президент.
— Чуй ме хубаво, госпожо. Ралф ми разказа за станалото и в момента съм на път към Вашингтон. Пристигам след два часа. Така че не прави нищо прибързано. И гледай пресата да не разбере за отсъствието ми.
— Да, господин президент.
Връзката прекъсна.
— Генерал Диксън? — каза Флорентина, без да си прави труда да поглежда към Брукс.
— Да, госпожо — отвърна генерал-полковникът, който до момента не бе отварял уста.
— За колко време можем да мобилизираме ударна сила в района?
— В рамките на един час мога да вдигна във въздуха десет ескадрили F-111 от базите ни в Европа и да ги насоча към цели в СССР. Средиземноморският флот е почти в непрекъснат контакт с руснаците, но може би ще е по-добре да го прехвърлим по-близо до Индийския океан.
— Колко време ще му е нужно да стигне дотам?
— Между два и четири дни, госпожо.
— Тогава издайте заповедта, генерале. И направете всичко възможно да стигне там за два дни.
Не се наложи да чака дълго — на екрана се появи следващият доклад. Точно от това се страхуваше най-много. Руският флот продължаваше да приближава неуморно към Карачи, а към Салабад и Асадабадон на афганистанската граница напредваха нови и нови съветски дивизии.
— Свържете ме с президента на Пакистан — нареди Флорентина.
Гласът му се разнесе след секунди.
— Къде е президентът Паркин? — бе първият му въпрос.
„Ох, и ти ли“ — за малко не отвърна Флорентина, но вместо това каза:
— Връща се от Кемп Дейвид. Очакваме го всеки момент.
Запозна го набързо с обстановката и мерките, които бе взела до момента, и ясно му даде да разбере докъде е готова да стигне.
— Слава богу, поне един храбър човек — каза Мурбаз Бхуто.
— Стойте на линия и ще ви държим в течение за всички промени — каза Флорентина, без да обръща внимание на комплимента.
— Да се свържа ли отново с руския президент? — попита Ралф Брукс.
— Не — отвърна Флорентина. — Дайте ми министър-председателя на Англия, президента на Франция и канцлера на Западна Германия.
Погледна часовника си. Седем и тридесет и пет. През следващите двадесет минути успя да разговаря и с тримата лидери. Англичаните се съгласиха с плана й, французите бяха настроени скептично, а германците нямаха желание да помагат.
Следващата получена информация бе, че руските МИГ-25 в Кабул се готвят да излетят.
Флорентина незабавно нареди на генерал Диксън да обяви бойна готовност. Брукс понечи да протестира, но вече всички присъстващи бяха поставили кариерите си в ръцете на една жена. Мнозина я наблюдаваха внимателно. Лицето й оставаше напълно безизразно.