Генерал Диксън се върна в Оперативната зала.
— Госпожо, F-111 са готови за излитане, Шести флот се движи с пълна скорост към Индийския океан, а една бригада въздушни десантчици може да бъде спусната при Ланди Котал до пакистанската граница след шест часа.
— Добре — тихо каза Флорентина. Телексът продължаваше да предава съобщението, че руснаците все така напредват по всички фронтове.
— Не мислиш ли, че е по-добре да се свържем отново с Романов, преди да е станало прекалено късно? — обади се Брукс.
Флорентина забеляза, че ръцете му треперят.
— Защо да се свързваме с него? Нямам какво да добавя. Ако отстъпим сега, винаги ще е прекалено късно — спокойно каза Флорентина.
— Но ние трябва да постигнем компромис, или утре президентът ще изглежда като пълен кретен — каза Брукс и се надвеси над нея.
— Защо? — попита Флорентина.
— Защото накрая ще трябва да отстъпиш.
Флорентина не отговори, а завъртя креслото си към генерал Диксън, който стоеше от другата й страна.
— Госпожо, за един час можем да навлезем в съветското въздушно пространство.
— Разбрано — каза тя.
Ралф Брукс вдигна звънящия телефон. Генерал Диксън се върна в залата.
— Президентът всеки момент ще кацне във военновъздушната база „Ендрюс“. Ще е тук след двадесет минути — каза Брукс. — Говори с руснаците и им кажи да спрат, докато не дойде.
— Не — каза Флорентина. — Ако руснаците не се върнат още сега, можеш да си сигурен, че ще разтръбят на целия свят къде точно е бил президентът, когато са прекосили границата. Във всеки случай съм убедена, че ще се върнат.
— Ти си се побъркала, Флорентина! — изкрещя той.
— Никога не съм била по-нормална — отвърна тя.
— Да не мислиш, че американският народ ще ти е благодарен, че си го въвлякла във война за Пакистан? — попита Брукс.
— Не става въпрос за Пакистан — каза Флорентина. — После ще дойде ред на Индия, след нея ще бъдат Западна Германия, Франция, Великобритания, а най-накрая и Канада. А ти, Ралф, ще продължиш да търсиш извинения и да избягваш конфронтацията дори когато руснаците маршируват по Конститюшън авеню.
— Щом това е решението ти, аз си измивам ръцете — каза Брукс.
— И несъмнено ще останеш в историята със същата слава, с каквато и последният, извършил това позорно дело.
— Ще кажа на президента, че не си се съобразила с мен и си отменила нарежданията ми — каза Брукс: повишаваше тон с всяка следваща дума.
Флорентина погледна красавеца, чието лице в момента бе почервеняло като домат.
— Ралф, ако ще подмокряш гащите, защо не го направиш в тоалетната за момченца, а не в Оперативната зала?
Брукс излетя навън.
— Остават двадесет и седем минути, а руснаците все още не дават признаци, че ще се оттеглят — прошепна Диксън в ухото й.
По телекса дойде съобщение, че петдесетте МИГ-25 и СУ-7 излитат и ще достигнат пакистанската граница след тридесет и четири минути.
Генерал Диксън отново застана до нея.
— Двадесет и три минути, госпожо.
— Как се чувствате, генерале? — попита го тя, като се мъчеше гласът й да звучи спокойно.
— По-добре от деня, когато влязох в Берлин като лейтенант, госпожо.
Флорентина заръча на шефа на екипа да провери телевизионните канали. Вече започваше да разбира през какво е минал Кенеди по време на Кубинската криза. Си Би Ес излъчваше филмче за Попай, Ен Би Си — баскетболен мач, а Ей Би Си — стар филм с Роналд Рейгън. Провери отново всички телевизии, но нямаше промяна. Оставаше й само да се моли да разполага с достатъчно време, за да докаже правотата си. Отпи от чашата кафе, която бяха оставили до лакътя й. Беше горчиво. Бутна чашата настрана в момента, когато Паркин нахълта в залата, следван от Брукс. Президентът бе облечен в свободна риза, спортно яке и карирани панталони.
— Какво става тук, по дяволите! — бяха първите му думи.
Флорентина тъкмо ставаше от креслото му, когато генерал Диксън каза:
— Двадесет минути, госпожо.
— Бързо казвай какво е положението, Флорентина — настоя Паркин и се настани на мястото си.
Тя седна на стола от дясната му страна и бързо му разказа какво е направила до този момент.