— Не, не, няма нищо — каза Ричард. — Предпочитам да си купя. Пък и без това използваме различни марки.
На Кейт Каин това й се стори странно. Марката беше една и съща.
Наложи му се да тича осем пресечки до „Блумингдейл“, за да го свари отворен. Когато стигна до щанда за ръкавици, Джеси не се виждаше никаква. Мейзи се бе настанила в ъгъла и пилеше ноктите си.
— Джеси тук ли е? — попита останалият без дъх Ричард.
— Не, тръгна си преди няколко минути. Не може да е стигнала много далеч. Вие да не…
Ричард изтича на Лексингтън авеню и затърси Джеси сред забързаната тълпа. Тъкмо щеше да се откаже, когато позна червения шал, който й бе подарил. Тя беше на отсрещния тротоар и вървеше към Пето авеню. Апартаментът й се намираше в противоположната посока; гузен, той реши да я проследи. Когато стигна до „Скрибнър“ на Четиридесет и осма улица, тя влезе в книжарницата. Той се озадачи. Ако искаше нещо за четене, защо не си го бе взела от „Блумингдейл“? Гледаше през витрината как Джеси разговаря с продавача, който изчезна някъде и след малко се върна с две книги. Успя да зърне заглавията — „Благоденстващото общество“ на Джон Кенет Галбрейт и „Съвременна Русия отблизо“ на Джон Гънтър. Джеси се разписа за тях (което изненада Ричард) и излезе, а той се скри зад ъгъла.
— Коя си ти? — запита се на глас, докато я гледаше как се връща в обратната посока и влиза в „Бендъл“. Портиерът я поздрави почтително — несъмнено я познаваше. Отново погледна през витрината и видя как продавачките се суетят около Джеси с нещо доста повече от обичайната вежливост. Появи се една по-възрастна дама и й подаде пакет, който Джеси очевидно очакваше. Отвори го и извади от него дълга червена вечерна рокля. Джеси се усмихна и кимна, а продавачката прибра роклята в една бяло-кафява кутия. След това Джеси благодари и тръгна към вратата, без дори да се подпише за покупката си. Ричард едва избягна сблъсъка с нея, когато тя излезе забързано от магазина и скочи в едно такси.
Той измъкна следващото такси под носа на някаква възрастна дама и нареди на шофьора да кара след таксито на Джеси.
— Като на кино, а? — подсмихна се водачът.
Ричард не отговори. Когато таксито подмина малкия жилищен блок, пред който обикновено се разделяха, започна да му причернява. Таксито пред тях продължи още стотина метра и спря пред ослепителна нова жилищна сграда с униформен портиер, който побърза да й отвори вратата. Слисан и разгневен, Ричард изскочи от колата и понечи да тръгне към входа, в който бе изчезнала тя.
— Дотук деветдесет и пет цента, приятел — обади се шофьорът зад него.
— О, извинете. — Ричард бръкна в джоба си, измъкна някаква банкнота и я пъхна в ръката на шофьора, без да чака ресто.
— Благодаря, приятел — каза шофьорът, загледан в петте долара. — Някои хора днес определено са щастливи.
Ричард забързано мина през вратата и настигна Джеси тъкмо когато тя влизаше в асансьора. Тя впери поглед в него, но не продума.
— Коя си ти? — настоятелно попита той, докато вратата на асансьора се затваряше. Другите двама пътници гледаха право пред себе си, наложили си маските на заучено безразличие. Асансьорът потегли към втория етаж.
— Ричард — заекна тя. — Смятах тази вечер да ти кажа всичко. Все не се отваряше удобен случай.
— Щяла да ми каже! — отвърна той, следвайки я към апартамента. — Близо три месеца ме разиграваш с лъжите си. Крайно време е да ми кажеш истината.
Избута я безцеремонно и влезе през отворената врата. Погледна към апартамента, докато тя стоеше безпомощно във фоайето. Зад антрето имаше голяма дневна с красив ориенталски килим и величествено бюро от епохата на крал Джордж. До една масичка, върху която имаше ваза със свежи анемони, се издигаше прекрасен старинен часовник. Помещението бе впечатляващо дори според стандартите на собствения му дом.
— Хубаво жилище за продавачка — остро каза той. — Кой плаща за всичко това, любовниците ти ли?
Джеси пристъпи към него и го зашлеви толкова силно, че дланта я заболя.
— Как смееш? Махай се!
И избухна в сълзи. Ричард я прегърна.
— Божичко! Извинявай. Не биваше да го казвам. Моля те, прости ми. Просто много те обичам и си въобразявах, че те познавам добре. А сега откривам, че не зная нищо за теб.
— Ричард, и аз те обичам и съжалявам, че те ударих. Не исках да те лъжа, но наистина няма друг… честна дума.