Дори по време на концерта на чело, който й изнесе в апартамента й, мислите на Флорентина бяха обсебени от баща й — как може да е толкова коравосърдечен? Когато свърши сонатата на Брамс, Ричард свали лъка и я погледна в сивите очи.
— Трябва да им кажем скоро — каза той и я прегърна.
— Зная. Просто не искам да нараня баща си.
— Зная.
Тя сведе поглед.
— Папа се връща от Вашингтон следващия петък.
— Значи ще бъде следващия петък — тихо каза Ричард, без да я пуска от обятията си.
Докато гледаше как колата му се отдалечава, Флорентина се питаше дали ще намери достатъчно сили, за да изпълни решението си.
В петък Ричард се измъкна от сутрешната лекция и отпътува за Ню Йорк, за да прекара остатъка от деня с Флорентина.
Следобеда споделиха какво ще кажат, когато се срещнат с родителите си. В седем часа двамата излязоха от апартамента на Четиридесет и седма улица. Вървяха мълчаливо. Когато стигнаха Парк авеню, спряха на светофара.
— Ще се ожениш ли за мен?
Това бе последния въпрос, който бе очаквала Флорентина — умът й се въртеше около предстоящата среща с баща й. По бузата й се търкулна сълза — сълза, която нямаше право да бъде там в най-щастливия момент от живота й. Ричард извади от една малка червена кутийка пръстен със сапфири във формата на ромбове и го постави на лявата й ръка. Опита се да спре сълзите й с целувки. После двамата отстъпиха и се погледаха един друг, след което той се обърна и се отдалечи.
Бяха се разбрали да се срещнат отново в апартамента веднага след края на изпитанието. Тя непрекъснато поглеждаше към пръстена, стоящ редом с онзи, който носеше от малка.
Докато вървеше по Парк авеню, Ричард внимателно си повтаряше премислените изречения, които смяташе да каже на баща си. Озова се на Шестдесет и осма много преди да завърши репетицията.
Баща му бе във всекидневната в компанията на обичайния „Тийчърс“ със сода преди вечеря. Майка му се оплакваше, че сестра му почти не се храни.
— Според мен Вирджиния е решила да стане най-кльощавото момиче в Ню Йорк.
Прииска му се да може да се засмее.
— Здравей, Ричард. Очаквах да дойдеш по-рано.
— И аз — отвърна той. — Трябваше обаче да се срещна с един човек преди да се прибера.
— С кого? — попита майка му без особен интерес.
— С жената, за която ще се оженя.
Двамата го погледнаха слисани. Това определено не беше така внимателно обмисленото встъпително изречение.
Баща му се съвзе пръв.
— Не мислиш ли, че ти е още рано? Не се съмнявам, че с Мери можете да си позволите да изчакате малко.
— Нямам намерение да се женя за Мери.
— Няма да се ожениш за Мери? — повтори майка му.
— Не. Ще се оженя за Флорентина Розновски.
Кейт Каин пребледня.
— Дъщерята на Авел Розновски? — безизразно произнесе Уилям Каин.
— Да, татко — твърдо каза Ричард.
— Това да не е някаква шега, Ричард?
— Не, татко. Срещнахме се при странни обстоятелства и се влюбихме, без изобщо да подозираме за неразбирателството между родителите ни.
— Неразбирателство? Неразбирателство? — повтори баща му. — Нима не разбираш, че този полски имигрант парвеню прекарва по-голямата част от живота си в опити да ме изхвърли от собствения ми борд… и веднъж за малко да успее? И ти наричаш това „неразбирателство“? Ричард, ако продължиш да се виждаш с дъщерята на този изрод, забравяш за мястото в управителния съвет на „Лестър“. Замислял ли си се върху това?
— Да, татко, замислял съм се и това не може да промени решението ми. Срещнах жената, с която искам да прекарам остатъка от живота си, и съм горд, че тя също иска да стане моя съпруга.
— Тя те е излъгала и подмамила, за да могат с баща си най-сетне да ми отмъкнат банката. Не виждаш ли, че всичко е нагласено?
— Дори и ти не можеш да повярваш на тази безсмислица, татко.
— Безсмислица? Навремето той ме обвини, че аз съм виновен за смъртта на съдружника му Дейвис Лерой, когато аз…
— Татко, Флорентина не знаеше нищо за враждата между вас, докато не се запознахме. Как може да си толкова ирационален?