— Да се надяваме, че не само според социологията — каза Флорентина и изгаси лампата.
Авел направи всичко по силите си да разбере къде е изчезнала Флорентина. След дни, прекарани в телефонни обаждания, пращане на телеграми и дори опити за използване на полицията, разбра, че му е останала една-единствена възможност. Набра един номер в Чикаго.
— Ало — обади се глас, не по-малко студен от гласа на Уилям Каин.
— Знаеш защо ти се обаждам.
— Мога да се досетя.
— Откога знаеше за Флорентина и Ричард Каин?
— Отпреди три месеца. Флорентина дойде до Чикаго и ми разказа за него. После видях Ричард на сватбата. Изобщо не беше преувеличила. Такива като него са рядкост.
— Знаеш ли къде са сега? — настоятелно запита Авел.
— Да.
— Къде?
— Сам си ги намери.
Връзката прекъсна. Поредният човек, който не искаше да помогне.
На бюрото го чакаше неотворената папка с подробности за предстоящото му пътуване в Европа. Той прелисти страниците. Два самолетни билета, по две резервации за Лондон, Единбург и Кан. Два билета за опера, два билета за театър, а заминаваше само един човек. Флорентина нямаше да открие хотелите „Барон“ в Единбург и Кан.
Потъна в неспокойна дрямка, от която не му се искаше да излиза. Джордж го откри заспал на бюрото в осем часа на следващата сутрин.
Джордж обеща, че докато Авел се върне от Европа, той ще е намерил Флорентина, но колкото повече препрочиташе писмото й, Авел толкова повече разбираше, че дори и открита, дъщеря му няма да пожелае да го види.
15.
— Бих искала да изтегля заем от тридесет и пет хиляди долара — каза Флорентина.
— За какво са ви парите? — студено попита Ричард.
— Искам да наема една сграда на Ноб Хил и да отворя магазин за модни дрехи.
— Какви са условията за наем?
— Десет години, с възможност за подновяване.
— Какви гаранции можете да представите срещу заема?
— Притежавам три хиляди акции на хотелска верига „Барон“.
— Но това е частна компания — каза Ричард, — а акциите са фактически безполезни, тъй като не могат да се продават чрез посредник.
— Но хотелска верига „Барон“ струва петдесет милиона долара, а моите акции възлизат на един процент от компанията.
— Как сте придобили тези акции?
— Баща ми е неин директор и ми ги даде за двадесет и първия ми рожден ден.
— Тогава защо не заемете пари направо от него?
— О, по дяволите — каза Флорентина. — Така ли ще ме разпитват?
— Опасявам се, че да, Джеси.
— Всички ли банкери са толкова проклети като теб? Никога не са се отнасяли така към мен в Чикаго.
— Защото са били осигурени от сметките на баща ти. Никой, който не те познава, няма да е толкова сговорчив. Директорът по заемите трябва да мисли, че всяка нова трансакция е на загуба, така че работата му е да не дава заем, освен ако рискът не е най-малкото двойно подсигурен. Когато даваш заем, винаги трябва да можеш да гледаш и от положението на отсрещната страна. Всеки, който иска да вземе заем, е сигурен, че ще успее, но банкерът много добре си дава сметка, че при повече от половината от сключените сделки в крайна сметка ще изгуби, или в най-добрия случай ще излезе на нула. Затова трябва да си прави внимателно сметката и винаги да вижда начин да си върне парите. Баща ми казваше, че повечето финансови сделки дават печалба от един процент за банката, така че не можеш да си позволиш стопроцентова загуба повече от един път на пет години.
— Всичко това е ясно, но как да отговоря на „Защо не заемете пари от баща си“?
— Кажи истината. Не забравяй, че банковото дело се основава на доверието и че ако знаят, че си искрена, ще застанат зад теб и ще те подкрепят в трудни моменти.
— Все още не си отговорил на въпроса ми.
— Просто кажи: „С баща ми се скарахме по личен въпрос и сега искам да успея със собствените си сили“.
— Мислиш ли, че ще проработи?
— Не зная, но ако проработи, най-малкото ще си започнала с открити карти. Добре, да го повторим отново.
— Нужно ли е?
— Да. Никой не ти дължи пари, Джеси.
— Бих искала да изтегля заем от тридесет и пет хиляди долара.
— За какво са ви парите?