— Съгласна съм, но аз все още гледам на теб като на банкер — каза Флорентина.
— Не ми го напомняй — каза Ричард. — Само като се има предвид сегашният оборот в повече от петдесет различни валути и таксите, които плащаме на многобройните финансови институции, става ясно, че може би е дошло времето да си имаме собствена банка.
— Не е ли почти невъзможно да се купи банка в наши дни? — попита Флорентина. — И горе-долу също толкова трудно да се покрият изискванията на правителството за получаване на лиценз за откриването на нова?
— Така е, но ние вече притежаваме осем процента от „Лестър“ и знаем какви проблеми създаде това на баща ми. Нека този път ги използваме в наша полза. Бих искал да предложа на управителния съвет…
На следващия ден Ричард изпрати на председателя на „Лестър“ Джейк Томас молба за лична среща. Отговорът бе едва ли не враждебен. Секретарите уговориха подробностите около мястото и времето на срещата допълнително.
Когато Ричард влезе, Джейк Томас стана и го настани, след което пак седна в коженото кресло зад бюрото — кресло, заемано от бащата на Ричард повече от двадесет години. Лавиците с книги не бяха толкова препълнени, а цветята — не тъй свежи, както ги помнеше Ричард. Поздравът на председателя беше формален и кратък, но Ричард не се стресна — знаеше, че той е по-силната страна. Предстоеше сериозен разговор.
— Господин Томас, смятам, че след като притежавам осем процента от акциите на „Лестър“ и след като се преместих в Ню Йорк, е дошло време да заема полагащото ми се място в управителния съвет на банката.
Още от първите думи на Джейк Томас стана ясно, че е очаквал подобно нещо.
— Господин Каин, смятам, че при нормални обстоятелства това би било добра идея, но като се има предвид, че съставът на управителния съвет бе попълнен неотдавна, смятам, че по-добрата алтернатива за вас е да продадете акциите си на банката.
Точно този отговор очакваше и Ричард.
— Господин Томас, при никакви условия не бих се лишил от семейните акции. Баща ми създаде от тази банка една от най-уважаваните финансови институции в Америка и възнамерявам да бъда тясно свързан с нейното бъдеще.
— Жалко, господин Каин, защото съм сигурен, че знаете, че баща ви не остави банката при най-добрите възможни обстоятелства. Сигурен съм, че можем да предложим доста добра цена за вашите акции.
— По-добра от цената, предложена ви от тъста ми? — попита Ричард.
Лицето на Джейк Томас стана червено като тухла.
— Разбирам, че сте дошли тук само за да рушите — каза той.
— Миналото неведнъж ме е убеждавало, че градежът трябва да се предшества от малко разрушаване, господин Томас.
— Не мисля, че разполагате с достатъчно карти, за да разрушите това — не му остана длъжен председателят.
— Вие най-добре знаете, че и два процента могат да са достатъчни — отвърна Ричард.
— Не виждам смисъл да продължаваме този разговор, господин Каин.
— Засега съм съгласен с вас. Но можете да сте сигурен, че разговорът ни ще бъде подновен в най-близко бъдеще — каза Ричард.
Стана да си върви. Джейк Томас не пое протегнатата му ръка.
— Щом е решил така, да му обявим война — каза Флорентина.
— Храбри думи — каза Ричард. — Но искам преди да предприемем следващия си ход, да се консултирам с адвоката на баща ми, Тадиъс Коен. Може би ако съчетаем знанията си, ще измислим нещо.
Флорентина се съгласи.
— Навремето Джордж ми каза какво смятал да направи баща ми, ако не успее да изхвърли твоя дори и ако притежава осемте процента.
Ричард слушаше внимателно, докато Флорентина излагаше плана.
— Мислиш ли, че в този случай ще проработи? — попита тя.
— Може да опитаме, но рискът ще е много голям.
— Единственото, от което трябва да се страхуваме, е самият страх — каза Флорентина.
— Джеси, кога ще разбереш, че ФДР беше политик, а не банкер?
По-голямата част от следващите четири дни Ричард прекара в консултации на четири очи с Тадиъс Коен в градския офис на „Коен, Коен, Яблонс и Коен“.