— Да — тържествуващо каза Ричард.
— В такъв случай нямаше нужда да ми досаждате, господин Каин. Госпожа Престън ни повери своите три процента преди четири седмици и разполагаме със съответните сертификати.
Телефонът изщрака. Сега бе ред на Ричард да ахне.
Разказа на Флорентина за промяната в положението и единствените й думи бяха:
— Трябваше да преспиш с тая проклетница. Обзалагам се, че Джейк Томас би го направил.
— Би ли преспала със Скот Форбс при подобни обстоятелства?
— Боже мили, разбира се, че не, господин Каин.
— Точно така, Джеси.
Ричард прекара поредната безсънна нощ в търсене на начини да се сдобият с последните два процента. Ясно беше, че сега и двете страни разполагат с по четиридесет и девет процента от акциите. Тадиъс Коен го предупреди, че трябва да е готов да посрещне фактите каквито са, и да започне да мисли за начини да възстанови колкото се може повече свободни капитали за акциите, с които разполага. Може би най-добре би било да се възползва от примера на Авел и да започне да продава в деня преди събранието. Ричард се мяташе в леглото, през главата му минаваха всякакви безполезни идеи. Обърна се за пореден път и се помъчи да заспи, когато изведнъж Флорентина трепна и се събуди.
— Буден ли си? — тихо попита тя.
— Да. Гоня двата процента.
— И аз. Помниш ли, че майка ти спомена, че някой е купил два процента от някой си господин Питър Парфит от името на баща ти, за да попречи на моя баща да се добере до тях?
— Да, помня — каза Ричард.
— Може би собствениците им не са чули за офертата ни.
— Скъпа, новината се появи във всеки вестник в Щатите.
— Както и „Бийтълс“, но въпреки това никой не беше чувал за тях.
— Какво пък, струва си да се опита — каза Ричард и вдигна телефона на нощното шкафче.
— На кого се обаждаш? На „Бийтълс“?
— Не, на майка ми.
— В четири сутринта? Не можеш да я тормозиш по никое време.
— Мога и трябва.
— Нямаше да ти кажа, ако знаех.
— Скъпа, остава само ден и половина преди да съм ти пропилял тридесет и седем милиона долара, а собственикът на тези акции може да живее и в Австралия.
— Добър довод, господин Каин.
Той набра номера и зачака. След малко се обади сънен глас.
— Майко?
— Да, Ричард. Колко е часът?
— Четири сутринта. Извинявай, че те безпокоя, но няма към кого другиго да се обърна. Моля те, слушай внимателно. Веднъж спомена, че някакъв приятел на татко купил два процента от „Лестър“ от Питър Парфит, за да не позволи на бащата на Флорентина да придобие контролния пакет. Можеш ли да си спомниш кой е той?
Последва мълчание.
— Да, мисля, че мога. Ще се сетя, изчакай малко. Да, един стар приятел от Англия. Банкер, който е бил състудент на баща ти в Харвард. Сега ще се сетя и за името… — Ричард затаи дъх. Флорентина седна в леглото.
— Дъдли, Колин Дъдли, председател на… ох, скъпи, не се сещам…
— Не се безпокой, майко, това ми стига. Лягай да си доспиш.
— Какъв разумен и грижовен син си имам — каза Кейт Каин и затвори.
— И сега какво, Ричард?
— Направи закуска.
Флорентина го целуна по челото и изчезна.
Ричард вдигна телефона.
— Международен разговор, ако обичате. Колко часът е в Лондон?
— Девет и седем.
Ричард прелисти тефтерчето си.
— Моля, свържете ме с 01-735-7227.
Зачака нетърпеливо. Накрая от другата страна се разнесе глас.
— „Банк ъф Америка“.
— Свържете ме с Джонатан Колмън, ако обичате.
Ново чакане.
— Джонатан Колмън.
— Добро утро, Джонатан. Обажда се Ричард Каин.
— Радвам се да те чуя, Ричард. Как вървят нещата при теб?
— Спешно се нуждая от информация. На коя банка е председател Колин Дъдли?
— Секунда, Ричард, ще го потърся в „Годишен справочник на банкерите“. — Чу се прелистване на страници. — „Робърт Фрейзър и компания“. Само дето сега е сър Колин Дъдли.
— Какъв му е телефонният номер?
— 493–3211.
— Благодаря ти, Джонатан. Ще ти звънна, като минавам през Лондон.
Записа си номера на някакъв плик и тъкмо набираше отново международния оператор, когато влезе Флорентина.