— Знаех, че ще дойдеш навреме, приятелю, затова съм приготвил всичко. Помня как веднъж заварих баща ти да чака на стълбите с бутилки за мляко. Е, всички пихме черно кафе.
Ричард се разсмя.
— Твоите осемстотин хиляди пристигнаха вчера преди да затворим, така че остава само да подпиша сертификатите пред свидетел. — Сър Колин включи интеркома. — Маргарет, елате, ако обичате.
Личната му секретарка гледаше как председателят на една банка подписва документите за трансфер, така че получателят да стане председател на друга банка.
Ричард провери сертификатите и също сложи подписа си на нужните места. Накрая му бе връчена разписка за осемстотин хиляди долара.
— Е, надявам се, че цялото това тичане дотук ще ти осигури директорското място в „Лестър“, приятелю.
Ричард зяпна възрастния мъж с побелели моржови мустаци, плешиво теме и осанка на военен.
— Нямах представа, че сте знаели…
— Вие американците все мислите, че всички останали спят. А сега изчезвай към „Хийтроу“ и хващай полета в единадесет. Ще се справиш без проблеми — сред клиентите ми малцина са такива изрядни платци като теб. Между другото, честито за лунната разходка.
— Какво? — не разбра Ричард.
— Качихте човек на Луната.
— Небеса!
— Е, не точно на небесата — каза сър Колин. — Но несъмнено следващите планове на НАСА са в тази посока.
Ричард се разсмя и отново благодари на банкера. Бързо се върна в „Барон“, като си тананикаше. Сякаш знаеше точно какво е да стъпиш на Луната. Беше оставил сака си при портиера, така че се отписа бързо и шофьорът на сър Колин го откара до летището. Влезе в терминала навреме да се регистрира за полета в единадесет. Щеше да се върне в Ню Йорк и да разполага с двадесет и четири часа. Ако баща му трябваше да извърши подобна трансакция преди да стане председател на банката, щяха да му трябват най-малко две седмици.
Седна в кафето, поръча си мартини и така се унесе в материала в „Таймс“ за четвъртия триумф на Род Лейвър в Уимбълдън, че не забеляза спусналата се отвън мъгла. Едва половин час по-късно пътниците бяха предупредени, че може да има известни закъснения в полетите. След още час обявиха полета на Ричард, но докато вървеше към самолета, той виждаше как мъглата става все по-гъста с всяка минута. Настани се на седалката, закопча колана и зачете някакъв брой на „Таймс“ от миналата седмица. Очакваше самолетът да излети всеки момент. Никсън бил обявил първите имена на жени, получили генералски чин — полковник Елизабет Хойзингтън и полковник Ан Мей Хейс; несъмнено това щеше да е първото действие на президента, посрещнато с одобрение от Флорентина.
— Със съжаление трябва да ви уведомим, че поради мъглата полетът се отлага до второ нареждане. — В първокласния салон се разнесоха стонове. — Пътниците следва да се върнат в терминала, където ще получат ваучери за обяд и ще бъдат своевременно уведомени да се качат отново на борда. „Пан Американ“ се извинява за забавянето. Надяваме се то да не ви причини неудобства.
Независимо от всичко, Ричард не се сдържа и се усмихна. В терминала обиколи всички гишета, за да разбере кой самолет излита пръв. Оказа се полет на „Еър Канада“ до Монреал. Резервира си място, след като разбра, че полетът на „Пан Американ“ е двадесет и седми в списъка. След това провери полетите от Монреал до Ню Йорк. Бяха на всеки два часа, а пътуването отнемаше малко повече от час. Досаждаше на служителите на всеки половин час, но любезният им отговор бе един и същ: „Съжалявам, сър, не можем да направим нищо, докато мъглата не се вдигне“.
В два следобед се обади на Флорентина, за да я предупреди за закъснението.
— Нищо особено, господин Каин. Между другото, успяхте ли да вземете червен автобус за Уилям?
— По дяволите! Съвсем забравих.
— Днес не се представяте особено добре, господин Каин. Какво ще кажете да отскочите до безмитния магазин?
Намери магазин, в който се предлагаха няколко вида лондонски автобуси. Избра един от по-големите и плати с последните си английски пари. После, пъхнал пластмасовата играчка под мишница, реши да се възползва от ваучерите за обяд. Сервираха му най-лошата храна, на която бе попадал на летище — тънко парче телешко със страна не повече от два сантиметра, описвано в менюто като „тънък бифтек“, гарнирано с три увехнали листа маруля под гръмкото име „салата“.
В седем часа, след като няколко пъти бе обиколил терминала, Ричард започна да си мисли, че скоро ще стане прекалено късно за каквито и да било полети независимо от времето. По високоговорителя ги предупредиха, че предстои важно съобщение. Той остана неподвижен като статуя, докато слушаше.