Комисарят направи пауза и погледна проницателно Шарфенберг. Онзи съумя да запази контрол над себе си и попита, свивайки рамене:
— Кой пък е този?
— Живее на „Ноймаркт“ 12 — прибави Андерс.
— Не познавам такъв човек! — произнесе Шарфенберг, привидно незаинтересован.
— Хм-м! — провлече Андерс. — Имали сте делови отношения с него.
Шарфенберг постепенно започна да губи самообладание.
— Аз съм офицер, а не делавераджия, майн хер! — извика той — А сега адио!
Поиска да се отдалечи, но Андерс го задържа здраво за ръкава.
— Не толкова бързо! — каза спокойно. — Има свидетели, че сте получили банкноти от Золбриг!
Шарфенберг симулира равнодушие.
— Какви свидетели? — попита принудено.
— Например онзи, с когото миналата нощ сте си разменили облеклото.
Няколко мига лейтенантът не беше в състояние дума да произнесе. После се овладя и извика:
— Аз — костюма си? И къде е станала тая работа?
— Именно при този Золбриг.
Шарфенберг потрепери.
— И с кого по-точно?
— С избягалия престъпник Науман. Получили сте от него мушама за дъжд с качулка.
— Струва ми се, че фантазирате!
— Хм! А какво ще стане, ако хората ми дойдат сега в жилището ви да я потърсят?
— Няма да намерят нищо, нищичко! Трябва някой глупак с възпален мозък да е измъдрил тези празни приказки. Аз мога да докажа, че съм си бил вкъщи и…
— Вчера посред нощ сте отишли при този Золбриг — прекъсна го Андерс на думата.
— И през ум не ми е минавало — заяви Шарфенберг арогантно.
Комисарят само се усмихна и каза:
— Тогава лека нощ!
Обърна се рязко.
Шарфенберг тръгна с бързи крачки към жилището си, размишлявайки трескаво:
„Това е ужасно! Как е успяла полицията да се добере до тези неща? Трябва незабавно да изгоря дрехите на Науман и после да отида да предупредя Золбриг, за да не вземе нещо да се изтърве.“
Комисарят Андерс беше опитен криминалист и умееше добре да преценява въздействието от думите си. Той се запъти бързо към полицейския участък при „Ноймаркт“. Тъй като всички полицаи стояха в бойна готовност заради бягството на Науман, завари значителен брой жандарми в участъка. Андерс помоли да му дадат един опитен служител за придружител, с когото се отправи към онази страна на пазара, откъм която се намираше къщата на Золбриг. Там бе застанал пазачът, с когото асесорът бе стигнал предната нощ до следите на размяната на дрехите между Шарфенберг и Науман. Андерс го познаваше и знаеше, че притежава един шперц, с който можеше да отваря всички пътни врати.
Той пристъпи към него, поздрави колегиално и попита:
— У вас ли е онзи шперц?
— Да, хер комисар.
Пазачът подаде на Андерс едно парче тел, огънато по особен начин.
Комисарят отключи предната врата на номер 12, а когато полицаят влезе след него, отново я заключи. След това извади от джоба си едно малко шишенце, пълно с масло и фосфор. То пръскаше мека, но достатъчна светлина. Полицаят отбеляза с удивление:
— Това практически е нещо като секретен фенер.
— При дадени обстоятелства, да! На нас не ни е необходима ярка светлина. Ще се скрием тук. Не след дълго, ако не се лъжа, ще дойде един мъж, за да проведе разговор със стопанина на къщата. Ние при всички случаи трябва да го подслушаме. Нека видим дали няма да можем да си намерим някое скривалище. Да се надяваме, че Шарфенберг и Золбриг ще уредят своята работа тук, в коридора.
— Може би под стълбището? — предложи полицаят.
— Възможно — съгласи се Андерс. — Аха, пространството е преградено!
Андерс освети вътре.
— Картони — констатира полицаят. — Предлага добро скривалище.
— Имахме късмет! Но вижте — какво е това? Върху този картон има очертание от изсъхнало мокро петно! А тук долу има следи, оставени сякаш от токове на ботуши! Дали тук вече не е имало някой?
— Съвсем сигурно — потвърди полицаят.
— Погледнете там, в ъгъла… изгоряла кибритена клечка! Човек остава с впечатление, че някой е огледал убежището!
— Без съмнение! Трябва — вероятно миналата нощ — някой да е влязъл през задната врата.
— Според мен това е бил Науман. Да се вмъкнем! Тук има място горе-долу за двама. Мисля, че няма да ни се наложи дълго да чакаме.
Пропълзяха вътре и седнаха един до друг върху картоните. Комисарят дръпна вратата и пъхна фосфорното фенерче в джоба. Около тях сега стана напълно тъмно. В коридора владееше такава тишина, че на двамата подслушвачи не можеше да убегне и най-малкият шум. След малко полицаят прошепна:
— Нямаше ли да е по-добре да получа ясни инструкции?
— Какво искате да знаете?
— За арестуване ли се касае?