— Не е изключено. Аз ще ви кажа, ако се стигне дотам. Сега чакаме лейтенант Фон Шарфенберг.
Полицаят тихо подсвирна.
— По дяволите! Имаме ли всъщност право да му сложим ръка? Ако нещо е престъпил, трябва да застане пред военния съд. Ние не можем да посягаме на един кралски мундир.
— Той определено ще носи цивилно облекло — осветли го Андерс.
В този миг се чу шум.
— Вън някой дойде — прошепна полицаят. Андерс изрази съгласие:
— Да. Още стои там. Чувате ли? Вратата е затворена. Сега ще събуди стопанина. Ето! Отдалечава се към средата на улицата, както изглежда.
Заслушаха се.
— Ще иска да се обади по някакъв начин — предположи жандармът.
— Във всеки случай няма да позвъни — потвърди Андерс. Не след дълго чуха горе предпазливо да се отваря вратата и някой с тихи стъпки слезе по стълбите. Беше Золбриг, по пижама и с плъстени пантофи. Носеше свещ, която остави на стъпалата. После отиде да отвори вратата. Това стана, без да бъде причинен шум. Когато посетителят влезе, подметките му изскърцаха по каменните плочи. Двамата чуха Золбриг да изсъсква:
— Тихо, тихо! Вече е много късно. Жена ми нищо не бива да чуе, хер лейтенант!
— Заключете — каза Шарфенберг — и поставете свещта така, че отвън да не се забелязва светлина.
— Елате тогава по-назад!
Отидоха до стълбите. Золбриг постави свещта в ъгъла на извивката на стълбището и попита:
— Но какво има, че сте пак тук? Надявам се, не се е случило нещо лошо?
— Дори много, много неща! Един непознат ме посети в казиното и ми каза право в очите какво се е случило тук през последната нощ.
За миг остана тихо, после Золбриг попита с дрезгав глас:
— Кой беше това?
— Някакъв си криминален комисар на име Андерс — отвърна Шарфенберг.
— Тоя тип да не е ясновидец?
— Това не е важно — отбеляза лейтенантът — Ако полицията ме спипа тук, доказателството е вече наполовина налице. Имате ли за екстремен случай някакво скривалище?
Золбриг се замисли за момент.
— Да. Ето тук, под стълбите. Но вие няма да се криете, а просто ще си тръгнете. Ще ви пусна през задната врата в двора. Прескочите ли там зида, ще се озовете в една странична уличка, където ще бъдете в безопасност. А сега само кажете как са научили цялата работа?
— Не знам — отвърна Шарфенберг, — защото трябваше по най-бързия начин да се отърва от човека. Ако бях проявил безпокойство или страх, той щеше да стане още по-подозрителен. Във всеки случай трябва да е видял как сме си разменили парите на стълбището. Знае също, че сме си сменили дрехите с Науман.
— Това ми е напълно непонятно. Може би само удря по храста с надеждата да изскочи заек?
— Не ми се вярва — каза Шарфенберг. — Вчера действително ме видяха да излизам от тази къща! Оня проклет нощен пазач ме спря, тъй като носех облеклото на Науман, чието точно описание очевидно бе известно. Господ знае, пазачът щеше да ме арестува, ако не беше се намесил някакъв друг тип. Дяволска работа! Но какво да кажа, ако полицията започне да се рови около фалшивите пари? Да заявя, че съм ги намерил?
Золбриг поклати глава.
— Трябва да сте стигнали до банкнотите по редовен път. Аха, хрумна ми една чудесна идея. Някакъв неизвестен благодетел на няколко пъти е изпратил на адреса ви по малка пачка петдесетгулденови банкноти. Разбрано? Утре отново ще получите една такава пачица, от мен естествено. А онова, което е останало още при мен, трябва да го разкарам. И така, ще ви пратя парите и ще прибавя няколко реда с преправен почерк. Ще спомена, че вече на няколко пъти съм ви пращал такива банкноти и това сега е за последен път.
На лейтенанта и през ум не му мина да изрази някакво съмнение или да почувства угризения на съвестта от безогледния план на фалшификатора. Той доловимо си отдъхна и каза:
— Добре! Ако се разбере, че съм разпространявал фалшиви пари, ще им покажа писмото и съдържанието на последното пакетче.
— Значи вие при всички случаи сте подсигурен — отбеляза Золбриг. — Аз ще изхвърля плочите и клишетата. Веднага ще ги пуснем в помийната яма. Хер лейтенант, ще трябва да ми помогнете в тая работа!
Офицерът се поколеба, но после каза:
— Добре де, от мен да мине. Вече съм се набъркал в тая проклета история.
— Бързо, бързо! — подкани Золбриг. — Губим прекалено много време. Сега ще донеса гаечния ключ и веднага ще се нахвърлим на пресата. Ще взема и един фенер. С открита свещ не може да се работи добре.
Золбриг взе свещника и се изкачи до своето жилище. След късо време слезе отново. Задната врата беше отворена и после пак тихо затворена. Двамата подслушвачи чуха отдалечаващи се крачки.
Тогава полицаят прошепна: