— Тогава наистина съм любопитен.
— Особено внимавайте за цилиндъра! — препоръча Вебер. — Той още тогава беше неотразим — висок колкото комин и рошав като козината на пудел. Двамата ще предизвикат фурор в столицата!
Най-сетне въглищарите слязоха по стълбите и се появиха на вратата. Старите им лица сияеха от блаженство. Хендшел подръпваше оттук-оттам нагръдника, за да го донагласи, и отбеляза със самочувствие:
— Абе друг човек ставаш, като облечеш хубави неща.
Жена му обаче го сбута.
— Мръдни малко! Какво си се засуетил толкова! Трябва да си погледна бонето с воала.
Докато тя се въртеше наляво и надясно пред помътнялото огледало, лекарят пристъпи към кошницата и надникна.
— Господи! — възкликна той. — Какво сте сложили тук?
— Хляб, кашкавал и печени ябълки — осведоми въглищарят с физиономия, сякаш това се подразбираше от само себе си.
— Какво? Каните се да ядете тоя твърд кашкавал? — попита лекарят шокирано. — Тогава зъбите ви са направо за завиждане! А ябълките? Не са ли това дивачки?
— Да — потвърди старата. — Доста труд ми отвориха преди двайсетина години.
На лекаря му прилоша.
— Че това нещо има тогава вкус на шикалки! — подметна той.
— Е, да, на някого може да му засмъди езикът, но това не вреди, даже е здравословно. Стипцавото те разквасва! Ние, знаете ли, ще спим у роднини. И за да не им изядем и ушите, ще си носим нещичко.
По лицето на лекаря пробяга особен трепет. Сред своите приятели той беше известен като истински чешит.
— Жалко! — поде той. — Много жалко! С този кашкавал бихте могли да си спечелите почести.
— При кого? — попита старата слисано.
— При хер Арнд — отвърна лекарят с погребална сериозност. — Той именно е известен като най-големия гастроном на много стар, твърд кашкавал за рендосване. Кой знае дали някога е виждал нещо като тоя тук!
— Мислите ли? — извика тя удивено. — Ей, старо, смяташ ли, че можем да предложим при това положение кашкавала на хер Арнд? Така ще можем да спечелим благоволението му!
— И то как! — подсили лекарят. — Но едно трябва да ми обещаете. Не бива да ме издавате! Защото той само под секрет веднъж ми сподели, че умира да яде престоял, смрадлив кашкавал. А аз като лекар не искам да ме одумват, че раздрънквам такива неща. Но чуйте, нали трябва да отидете също при хер апелативния съветник Фон Харсдьорфер? Тук също мога да ви подхвърля един малък намек, който за вас обаче може да бъде от голяма полза! С други думи, хер Фон Харсдьорфер има едно особено заболяване, неизлечима болест. Той страда от заешка уста или, медицински казано, от цепната горна устна, но скрита. Намира се толкова дълбоко под кожата, че изобщо не се забелязва. Но такива дълбоки подкожни дефекти е невъзможно да бъдат оперирани. Който има такава заешка уста, не може да говори добре. Той трябва постоянно да яде нещо много кисело, за да се събира сцепеното. При това положение няма нищо по-добро и ценно от старовремски ябълки дивачки. Разбрано?
— Черната да го тръшне! — изтърва се въглищарската жена.
— Та този хер тайно си купува такива овощия — продължи да си измисля лекарят. — И понеже се нуждае на ден поне от два фунта, кажи-речи, вече няма откъде да се снабдява.
— Е, тогава сигурно ще се зарадва на моите дивачки — засмя се тя. — Ще му кажа също, че у дома имам още пълна шапка. Много сме ви благодарни за това указание, хер докторе!
— О, моля, моля! — отвърна той. — Когато мога да окажа услуга на ближния, правя го с удоволствие. Приятелството на този високопоставен хер може да ви бъде от голяма полза. Впрочем аз съм племенник на апелативния съветник. Но го поздравете от мен едва когато сте го почели с ябълките, иначе цялата изненада ще пропадне.
Въглищарската двойка потегли сега с лекаря. По пътя Харсдьорфер тайно се подхилкваше, но след като ги стовари на гарата и пое обратно, се разсмя на глас на „приключението“, което ги очакваше в столицата.
Още на гарата необичайната външност на двамата въглищари предизвика голям интерес. Ето защо шафнерът, човек врял и кипял, ги настани в отделно купе. Това беше много удобно за тях, тъй като така можеха несмущавано да си приказват за вахмистър Ландрок, „близкия сродник“ на старата. Внезапно тя каза на мъжа си:
— Старо, сега мога да ти кажа. Аз взех не десет гулдена, а всичките четиринайсет. Не е наложително да ги пилеем, наистина, ама по си е друго в кесията ти да подрънкват повече парици. Е, а пък ще видим накъде ще ни отвее вятърът.
Разговорът замря. Двамата се загледаха през прозореца, за да се порадват на природата. Когато най-сетне пристигнаха в столицата, въглищарската жена попита своя съпруг: