Локалът се състоеше от две стаи. В задната седеше един възрастен господин, който редовно се отбиваше тук. Беше познат на съдържателя и тъкмо беседваше с него относно новата сервитьорка. Клиентът хвалеше нейните внимателни и мили обноски, но прекъсна, защото тя тъкмо влезе в задната стая, за да се отмори с някакво плетиво. Съдържателят се сбогува с господина и напусна помещението.
Не мина много и влезе Ерих Уланд. Поздрави едва-едва, но с определена елегантност и си поръча малка чаша вино. Сервитьорката го обслужи и седна на една пейка. Заета с ръкоделието си, тя не забелязваше, че гостът внимателно я наблюдава в продължение на доста време. Накрая от дългото мълчание явно му доскуча. Прокашля се полугласно и попита мимоходом:
— Помните ли ме, фройлайн?
Внезапното заговаряне предизвика лека червенина по страните й и тя отговори любезно, но тихо:
— Снощи бяхте тук, нали?
— Да. И идвам още рано-рано сутринта, защото вашето вино наистина е превъзходно.
— Това би трябвало да го чуе съдържателят — отвърна тя. — Ще се зарадва.
— О, да — отбеляза непознатият с особена нотка в гласа. — Откак вие сте тук, клиентите пристигат направо на потоци. Това, разбира се, не ме учудва при една толкова приятна… напитка като това бяло вино.
Всъщност искаше да каже „девойка“, но навреме се поправи. Сервитьорката не обърна внимание на забележката. Продължи да работи и беше съвсем очевидно, че смята разговора за приключен. Гостът обаче продължи след кратка пауза:
— Жалко само, че няма да мога да дойда пак. Аз не живея тук и за в бъдеще навярно рядко ще имам случай да идвам в столицата.
Тя не отговори. Отново минаха няколко минути. Той опита нова отправна точка за прекъснатия разговор. Очите му се спряха на старото пиано, сложено до стената. Попита:
— Свирите ли от време на време на това пиано, фройлайн?
Тя се изчерви леко и отговори:
— За съжаление никога не съм се учила.
— Така ли? — направи се на учуден господинът. — Жалко! Свиренето на пиано е включено в общото образование. Всяка млада дама трябва да го умее.
Момичето отвърна тихо:
— Родителите ми бяха твърде бедни, за да мога да си го позволя. Татко беше дърворезбар, но вече не може да упражнява занаята си. Дясната му ръка попадна под циркуляра и изгуби три пръста.
Клиентът додаде съчувствено:
— Олеле! Лоша работа! От сърце съжалявам за него. Сега вашата клета майчица трябва двойно да работи!
Сълзи бликнаха в очите на младата сервитьорка и тя отвърна, почти хлипайки:
— Вече нямам майка. Почина още преди години от треска. Лекарите го наричат гладен тифус. Това означава, че храната ни е била еднообразна. Макар че винаги сме имали нещо за ядене, всички важни хранителни продукти ни липсваха. Ето защо трябваше да тръгна да печеля — за себе си, за татко и моите три по-малки сестри. Втората по големина сестра е на четиринайсет години. По Великден си дойде от училището и сега трябва вместо мен да се грижи за дома.
Непознатият излицемери жив интерес. Попита:
— А с какво се занимава вашият баща? От какво живее?
— Продава плодове — отговори тя. — Може да го прави въпреки инвалидната си ръка.
— При това положение сигурно давате почти цялата си заплата на семейството? — подхвърли между другото той.
Сервитьорката кимна. Беше й трудно да каже на глас „Да“. Обичаше от сърце баща си и сестрите. Каквото правеше, правеше го с удоволствие. Да е бедна, не беше позор, но да говори открито за това, й беше неприятно.
Отново възникна пауза. После любопитният гост подхвана пак:
— Как се казва баща ви?
— Вебер.
— А вие?
Момичето го погледна учудено.
— Магда — каза.
Гостът бе видимо запленен.
— Красиво име — отбеляза той. — И сега работите тук? Но сигурно малко печелите?
Разговорът би могъл всъщност да се нарече разпит, но Магда Вебер, изглежда, не го забелязваше.
— Три гулдена месечно с храна и квартира — каза тя тъжно.
— Наистина е малко — рече Уланд. — Как възнамерявате при това положение да подкрепяте бедния си баща, толкова повече че се нуждаете и от нещо за себе си?
— О, що се отнася до мен, аз не съм взискателна! — отвърна Магда живо. — Но от малко пари за бельо и някои други неща наистина се нуждая. Може би ще си намеря друго, по-добро място. Съдържателят може да ме харесва, но веднага ще ме освободи, ако го помоля и се откажа от последната месечна заплата. Но какво ще ми помогне това? За хората съм още твърде млада, трябва тепърва още да се уча. Повече от три гулдена никъде няма да ми предложат.
Уланд кимна в знак на съгласие.
— Да, да, така е в столицата! — подметна той. — При нас плащат десет пъти повече.