— И то какъв резултат! — съгласи се Хайнц. — Сигурен ли си, че момичето ще прояви добра воля, а?
— Дали ще прояви, или не — отбеляза Уланд присмехулно — на Мелита и мен никой не може да се противопоставя! А как върви твоята далавера?
Съучастникът му се изхили отвратително.
— Добре като твоята! Но едно искам да ти кажа. Ерик, бъди нащрек! Зад твоя копой може да се крие онзи таен полицай, дето отскоро се навърта наоколо и много се интересува от търговията с момичета.
— Нека си се интересува — произнесе надуто Уланд. — Но горко му, ако ми се набърка в занаята! Тогава… — Той направи движение, все едно извърта шията на някого. — Сега нека се чукнем за моята нова придобивка! Хер обер, една бутилка от най-доброто!
След сбогуването си с Хайлман на столичната гара Карл Петерман се бе отправил директно към полицейското управление, за да се осведоми на регистрацията за своята дъщеря.
— Валеска Петерман? — повтори служителят, докато се ровеше в адресния регистър. — Записана е при фрау Гро на „Уферщрасе“ 10.
Петерман тръгна. Сърцето му се бе стегнало до пръсване. Значи неговото дете наистина се намираше при тази ползваща се с толкова лошо име фрау Гро! На „Уферщрасе“ позвъни на къщата с посочения номер. Никой не отвори. Петерман трябваше да си тръгне с несвършената работа.
През следващите дни се стараеше според силите си да си намери работа в столицата, но никой не искаше да приеме един осъден за злоупотреба. Няколко пъти опита да завари вкъщи мадам Гро, ала тя уж беше заминала. Едвам три седмици след неговото пристигане в столицата му провървя да види как една изискано облечена дама влезе в къщата на „Уферщрасе“ 10. Бързо решил, той я последва и не допусна да бъде отпратен от смутената прислужница. След неколкоминутни пререкания най-сетне беше пропуснат при мадам Гро.
Дамата стоеше във високомерна поза по средата на стаята. Петерман се поклони леко и понечи да извини с няколко думи нахълтването си, но беше прекъснат.
— Аз не ви познавам. Какво искате?
— Мен действително не познавате, мадам, но познавате моята дъщеря.
Дамата се направи на учудена.
— Вашата дъщеря? Как така?
— Тя работи при вас.
— При мен? А, вие се казвате Петерман. Да, една Петерман работеше при мен.
— Дъщеря ми не е ли вече при вас? — попита Петерман.
— Не. Тя всъщност беше за много кратко при мен.
— А не бихте ли могли да ми дадете информация къде се намира сега? — осведоми се Петерман с все още учтив тон.
— Не. Аз не съм любопитна. Нямам навика да питам напускащото ме момиче къде отива. Това изобщо не ми влиза в работата!
— Но вие все пак трябва да сте й изготвили препоръка!
— Естествено! Сещам се, че й дадох препоръка, от която можеше да е доволна.
— В полицията все още се води на регистрация при вас!
— Ако не се е обадила съгласно реда, то това не е моя работа. Друг въпрос да имате? Времето ми е оскъдно!
Беше повече от ясно. Петерман се сбогува сухо и напусна необщителната дама. Прислужницата го отведе до вратата и понечи да го пусне да излезе, но Петерман се обърна още веднъж и попита:
— Отдавна ли работите тук?
— Да, майн хер — отговори тя колебливо, — пълни три години.
— И сигурно сте много натоварена?
— Така е, с цялата къщна работа.
Петерман кимна радушно.
— При това положение вашата колежка Валеска май не е била много необходима? Аз всъщност съм й роднина.
Момичето не долови задната мисъл на тези думи и отвърна непринудено:
— Напълно сте прав! Затова и трябваше да си тръгне.
— Да, да — кимна Петерман. — Къде отиде всъщност?
— Не знаете ли? — попита момичето учудено. — Е, в Роленбург естествено, при фройлан Мелита!
Петерман се постара да не издаде радостта си, благодари вежливо и се отдалечи. Прислужницата отиде в стаята на господарката си.
— Какво има? — попита тази троснато.
— Мъжът си тръгна — доложи момичето. — Попита ме откога работя тук и къде е отишла Валеска.
Фрау Гро скочи от софата, където току-що се бе настанила.
— Ти да не би да му каза?
— Защо не? — попита момичето уплашено. — Той каза, че бил роднина на Валеска. Да не би да не е вярно?
— Напротив, напротив, за жалост! Каква непредпазливост! Трябва веднага да предупредя Мелита. Бързо при Хайнц! А ти оставаш тук и не отваряш на никого!
Дамата изхвърча навън и остави стреснатото момиче.
Вилхелм Хайлман се беше обучавал при кръстника си Хайдер в столицата, но беше син на беден тъкач от Лангенщат, горе в планините. Родителите му бяха починали рано и го бяха оставили под опеката на едни роднини, които криво-ляво се грижеха за него. Един ден в планините дойде кръстникът Хайдер, за да прибере четиринайсетгодишното момче и да му даде занаят. По-нататъшната му съдба ни е известна.