Само няколко дена, след като невинността на Хайлман бе установена, той си намери нова работа в Роленбург. Оттогава бяха минали три седмици и младият мъж трябваше още веднъж да отиде до столицата, за да отговори на няколко въпроса на комисаря Андерс. Това сега беше уредено и Хайлман чакаше на столичната гара влака си за Роленбург. Той седеше в чакалнята на втора класа, пиеше чаша бира и плъзгаше поглед наоколо. Ето че очите му се спряха на едно младо момиче, което седеше близо до него и бе оставило до себе си една голяма чанта. Хайлман се почувства неволно развълнуван от нейната външност. Това бе една разцъфтяваща се красота, но не само тя привлече неговите очи. В нейните меки, нежни черти намери нещо, което му се стори удивително познато. И странно, тя също погледна няколко пъти към него, а когато погледите им се пресрещаха, свеждаше мигли, но не изплашено, а по-скоро като изпълнена с радост. В един момент Вилхелм Хайлман стана, направи няколко бързи, решителни крачки към нея, поклони се леко и каза:
— Извинете, фройлан! Не сме ли се виждали вече?
Тя се изчерви, но отговори простичко:
— Дори често, хер Хайлман.
— Как? Вие ме познавате? И къде всъщност сме се виждали?
— В родния ни град, в Лангенщат — отговори момичето тихо.
— Я гледай, вие всъщност сте дошли от горе? Аз от доста години не съм бил, наистина, по онези места. Но, хм-м! Вашето лице ми говори така приятелски, а не знам с какво име да се обръщам към вас.
Хайлман направи слисана физиономия.
— Черешите?
— Черешите, цариградското грозде, крушите и ябълките, които тайно промушвахте през оградата, за да може някой да ги намери. Този някой беше едно малко, бедно момиченце, което никога нямаше и пфениг да си купи такива плодове. Вие също нямахте много, наистина, но все намирахте случай да свършите някоя куриерска услуга и да получите като отплата разни плодове, които от своя страна давахте на малкото момиче. Междувременно, разбира се, то стана малко по-голямо.
Вилхелм отстъпи крачка назад. Изненадата бе изписана по лицето му, когато възкликна:
— Вие сте Магда? Магда Вебер! Ей, каква голяма радост! Не сме се виждали цяла вечност!
— О, да — усмихна се дяволито Магда. — Тогава аз бях съвсем малко, глупаво девойче, търчах боса и напъвах каша от грис. Но скоро настъпиха тъжни времена за мен. Майка почина, а татко почти си изгуби ръката, циркулярът му я осакати. И това естествено сложи край на дърворезбата. Залови се с дребна продажба на плодове, която едва-едва изхранва него и трите ми сестри.
При тези думи сведе поглед към земята. Хайлман разбра веднага.
— Предполагам, че сте напуснали Лангенщат, за да си потърсите работа в столицата? — попита деликатно.
— Доскоро работех като сервитьорка в една пивница — отвърна Магда смутено.
— Колко жалко, че не съм имал възможност да ви помогна — извика Хайлман поривисто. — Та аз четиринайсетгодишен напуснах Лангенщат и оттогава преживях… много лоши неща, но също и хубави. Каква случайност, че се срещнахме тук. Сега накъде ще пътувате?
— За Роленбург, където днес трябва да постъпя на нова работа — отговори Магда. — Ще ставам камериерка при една дама, която държи пансион за млади художнички.
— Как се казва? — попита Хайлман предпазливо.
— Фройлан Мелита.
— Не ми е познато това име. Наистина, аз самият съм от съвсем скоро на работа при един книговезец в Роленбург Но както и да е! В коя класа ще пътувате?
— Не знам — отговори Магда. — Ще пътувам дотам с един господин, който е роднина на новата ми господарка и ме избра за работата.
Хайлман вдигна поглед.
— Точно сега един господин влезе. Изглежда, търси някого.
— Това е той — отговори Магда, като се огледа. — Маха ми. Трябва да отида при него.
Тя посегна към чантата. Вилхелм й подаде ръка и каза:
— При тези обстоятелства действително не бива да ви задържам. Надявам се, в Роленбург пак ще се видим. Или не желаете?
Тя позабави отговора, после тихо прозвуча:
— Много ще се радвам. Адио, хер Хайлман!
— Адио, Магда!
Погледът му я проследи, докато тя изчезна в чакалнята на трета класа. Уланд стоеше там и я посрещна със зъл поглед.
— Какво правехте там?
Тя го погледна учудено.
— Защо питате?
— Защото трябваше да чакате в тази зала!
— Не помислих за това — извини се Магда. — А и не можех да знам, че ще пътувате в трета класа. Като роднина на фройлан Мелита иначе сигурно пътувате във втора?