„Пристигаме вечерния влак Роленбург… много важно… Уланд в Роленбург с Магда Вебер деветнайсетгодишна… вероятно пак Мелита… информирайте незабавно хер Арнд нашето пристигане… среща къщата на прокурор Унтерберг“
5. Глава
Къщата на Мелита
Мадмоазел Мелита обитаваше аристократична вила в покрайните на град Роленбург. Един здравеняк иконом и няколко слуги имаха грижата в къщата да влизат само гости, които са приятни на фройлан Мелита. Видът на дамата говореше, че с нея шега не бива. Имаше истинска ксантипска физиономия с изшилен нос, остра брадичка и то много неприятно се разтегляше, когато нещо не и вървеше по волята. Днес, наистина, можеше да бъде много доволна. Един възрастен господин с щедра ръка беше дошъл в Роленбург, за да прекара един приятен ден в компанията на момичетата, представляващи обществото на фройлайн Мелита. Той се забавляваше отлично, но му впечатление, че едно от момичетата страни от другите. Когато младите дами бяха посрещнали и поздравили посетителя, тя единствено си беше останала на мястото. Ето защо опитният бонвиван я оглеждаше с особено любопитство.
— Коя е тя? — попита той тихо.
— Оная ли? — отвърна едно от момичетата презрително. — Това е глупавата Вали.
Момичето, за което ставаше дума, седеше унило в ъгъла и бе обърнало лице от компанията. Клиентът виждаше само тила й, от който две дълги и тежки плитки черни коси падаха върху копринената рокля.
Господинът съжаляваше много, че не може да види лицето и.
— Нарекохте я глупава? — попита той. — Защо?
— Тя си мислела — изсмя се прежната му събеседница, — че идва тук като икономка или камериерка. Сега на нито един господин не прави компания.
— Хм-м! Наистина ли е глупаво това? Но тя не бива да стои настрани. Повикайте я! — нареди гостът.
— Вали, ела тук! — извика момичето.
Заговорената остана да седи в ъгъла си.
— Вали, чуваш ли?
Тя се направи, че нищо не е чула. Не се помръдна и дори глава не обърна.
— Такава си е! Но ще се промени, къде ще върви.
— Ще опитам дали и на мен няма да отговори — каза мъжът.
С тези думи стана и пристъпи към мълчаливката. Сложи ръка на рамото й и я заговори:
— Елате и пийнете чаша вино с нас.
Тя му отговори с рязко движение, което отърси ръката от рамото му.
— Не бъдете невъзпитана! — продължи той. — Аз в крайна сметка ви мисля доброто.
Наведе се и поиска да я обгърне с ръка. Тогава тя скочи и обърна лице към него. То беше много красиво, но смъртнобледо. Големите тъмни очи горяха заплашително към него, но от стиснатите устни не излезе нито дума. Така стояха мълчаливо няколко мига един срещу друг. После кавалерът подхвърли ухилено:
— Ама тая работа изглежда направо опасна! Само че вие не ми вдъхвате страх!
Протегна ръка към нея. Тя се отдръпна възможно по-назад и процеди:
— Махнете се! Не ме докосвайте!
— Така ли мислите? — попита посетителят подигравателно.
И поиска отново да приближи, но в този миг получи такъв силен удар от нея, че се олюля назад.
— По дяволите! — изруга ядосано. — Тая котка хапела! Да не би да плащам скъпото ви вино, за да бъда малтретиран?
Тогава се отвори стъклената врата, водеща към една съседна стая. Оттам бе наблюдавана цялата сцена. Фройлайн Мелита влезе със собствената си височайша особа.
— Защо ругаете, майн хер? — попита тя госта.
— Помолих тази дама да ми прави компания — извика непознатият вбесено, — а вместо това получих юмручен удар!
Фройлайн Мелита се разтресе от ярост.
— Ей, опърничаво женище, сега ще те изцеря! Напред! Вън! Или трябва да ти помогна?
Вали, изглежда, от опит знаеше какво я очаква. Но не достави удоволствието на другите да бъде изблъскана от салона с груба сила. Изправи се и тръгна пред Мелита към съседната стая. Не погледна никого от присъстващите, но по бледото й лице лежеше израз на неописуемо презрение.
— Слушайте! — каза едно от момичетата на кавалера, когато вратата се затвори зад Мелита и Вали. — Сега ще си получи възнаграждението.
Наистина, той чу звук, който не допускаше никакво недоразумение — нещастното момиче получаваше плесници.
— Това много често й се случва — изкиска се едно момиче. — Ще се вразуми.
— От дълго ли е тук? — попита посетителят.
— Почти три месеца — отвърна същото момиче. — Винаги е била толкова непокорна. Първо плачеше. Но после съзна, че това нищо няма да й помогне. Сега е инатлива. Ударите ще я излекуват. Мисли се за нещо по-добро от нас. А пък баща й е горе, в Замъка.