— В затвора Роленбург? — попита непознатият любопитно.
— Да. Извършил е най-низостни престъпления — кражба, измама, фалшификация, злоупотреба и за това са му лепнали пет години пандиз.
Гостът изглеждаше заинтересуван. Продължи да пита:
— Какъв е бил по-рано?
— Управител на имение, мисля. Но от това Вали Петерман няма какво да си въобразява. Онзи, на когото баща му е в дранголника, може само да бъде радостен, ако изискан господин като вас го покани на чаша вино. Не съм ли права?
— Да — съгласи се господинът. — Права си. Нека забравим глупавата Вали! За компанията!
И той се чукна с момичетата. Чашите иззвънтяха и скоро Мелита чу весел смях от салона. Значи компанията се забавляваше. Това беше добре, вдигаше оборота. „Достопочтената“ дама се подсмихна доволно. Та нали не можеше и представа да си има, че споменатият Петерман е вече на път към нея!
След като напусна къщата си, фрау Гро мина бързо през центъра на града и влезе в една порутена къща под наем близо до Ноймарт. Позвъни на партера и беше пусната да влезе от един възрастен господин, с когото ние вече се запознахме. С него Уланд беше полял своя нов „улов“.
— Гертруд, ти? — попита той учудено. — Какво те води при мен?
— Трябва да те предупредя, Хайнц — изпъхтя тя, останала без дъх. — Нали познаваш малката Петерман?
— Разбира се — ухили се нехранимайкото, — хубаво момиченце! Не е ли при Мелита в Роленбург?
— Да, от кажи-речи три месеца. Но това не е всичко, имаме ужасен проблем. Баща й е пуснат от затвора и днес идва при мен.
— Е, и? — попита онзи безгрижно. — Ти естествено не си му казала къде е отишла?
— Разбира се, че не — отхвърли тя възмутено. — Но глупавата прислужница му е издрънкала всичко!
Страх скова крайниците на Хайнц, това ясно си пролича.
— Ама че късмет! — избълва мъчително. — Значи той сега пътува за Роленбург?
— Така предполагам.
— Значи всичко отива по дяволите! Един криминалист е по следите ни тук в столицата, Уланд чувства, че е наблюдаван, а сега и старият Петерман, който търси дъщеря си… трябва да се разкараме оттук, докато полицията не е опразнила гнездото ни!
— Но не трябва ли по-напред да предупредим Мелита и Уланд? — възрази фрау Гро.
— Я стига! Помогни си сам, за да ти помогне и Господ! — произнесе дълбокомислено Хайнц. — Ще си плюем на петите.
Няма и час по-късно „почтената двойка“ напусна столицата.
След като така щастливо бе научил местонахождението на своята дъщеря, Карл Петерман се отправи незабавно към гарата и взе първия влак за Роленбург. Искаше да бъде сам, понеже не беше в настроение да слуша други, та дори и само да ги гледа. Ето защо въпреки оскъдните си парични средства пътуваше втора класа. Даде пари за почерпка на шафнера, за да не бъде обезпокояван. Но влакът беше доста пълен, на междинните спирки се качваха още хора, така че в крайна сметка шафнерът се видя принуден да пусне един господин в купето.
Новият пътник беше добре облечен мъж в зрелите си години. Той се облегна удобно назад на седалката и започна да наблюдава своя спътник, чието бледо лице и неспокойно държане му направиха впечатление. Петерман, напротив, не го удостои с поглед. Ала новопристигналият, изглежда, беше разговорлива натура, защото подхвърли, след като се беше прокашлял няколко пъти:
— Ама че пътуване!
Петерман не отговори. Направи се, все едно не е чул другия. Ето защо след късо време онзи отбеляза:
— Сигурно и на вас ви се вижда бавно пътуването!
— Как стигнахте до това предположение? — попита Петерман учудено.
— Въртите се на седалката и често поглеждате през прозореца.
Петерман се почувства смутен и каза раздразнено:
— Заблуждавате се! Аз имам време. Какво изобщо ви влиза в работата дали зяпам през прозореца, или не?
— Простете! Не беше казано с лош умисъл — заяви другият. — Помислих само, че двама спътници, седящи в едно купе, си дължат малко взаимно внимание.
Думите му прозвучаха вежливо, но и като упрек. По тази причина Петерман каза с по-любезен тон:
— Може би имате право. Промърморих, защото си мислех за моите работи.
Спътникът се усмихна леко.
— Те трябва да са много сериозни и тежки, ако се съди по мрачната ви физиономия! Вярно, работите са винаги сериозни и тежки. Знам го, понеже по-рано бях търговец, но сега имам други интереси.
Петерман се видя принуден на свой ред да допринесе нещо за разговора. Той каза:
— Така е, така е! Аз съм журналист и писател.