Как му хрумна точно това, сам не знаеше Като управител на имение той бе пращал по-рано дописка до няколко селскостопански вестника. Поради това сега му бе дошъл на устата „журналистът“.
— Я виж ти! — възкликна другият зарадвано — Журналист, поет! Хубава и приятна професия, при положение че човек не е станал зависим с поемането на някое редакторско място.
— Аз съм независим — заяви Петерман. — Преди малко мислех за новия си роман, който започнах преди няколко дни. Оттам и сериозната ми физиономия. Но посетете, един въпрос. Познавате ли Роленбург?
— Дори много добре — каза мъжът, зарадван, че е влязъл в разговор с другия.
— В такъв случай вероятно ще можете да и ми дадете една информация — продължи Петерман. — Трябва да потърся жилището на една дама, която се казва фройлайн Мелита.
Изговори името колебливо и същевременно наблюдаваше отсрещния. Онзи вдигна бързо глава и каза:
— С удоволствие ще ви заведа до нейната къша, ако не познавате Роленбург Само един въпрос. В делови отношения ли се намирате с нея?
Той самият добре познаваше дома на Мелита, защото честичко се отбиваше. Петерман долови нюанса, но отговори несмутимо:
— Не съм в делови отношения. Едно списание ми възложи кратка статия, за която трябва да направя няколко социални проучвания. Кажете, що за дама е фройлайн Мелита?
— Хм-м — прокашля се спътникът му, — тя е художничка и има пансион за млади дами, които там… рисуват но се грижат и за развлечението на гостите Разбирате ли?
Петерман пребледня. Да не би неговата дъщеря Вали да бе попаднала в ръцете на търговците на момичета от най-лош сорт? Обхвана го ожесточение и гняв, но той се овладя и отговори с привидно пълно душевно спокойствие.
— Така си и помислих! Дамата дали няма да възрази нещо, ако отида в качеството си на журналист?
— Трябва да говорите със самата нея — рече другият. — А-а, най-сетне сме в Роленбург! Последвайте ме, ще ви покажа пътя.
Напуснаха заедно купето. Пред гарата чакаха няколко файтона. Любезният спътник се качи в един от тях и покани и Петерман. Пред дома на Мелита пътищата им се разделиха. Петерман благодари на отзивчивия господин и се упъти към вилата, а файтонът обърна и продължи. Непознатият се подсмихна доволно. Мелита му плащаше определен процент, когато й пращаше клиенти, а днес случаят добре му бе помогнал, поне така си мислеше. Петерман пък благодареше на съдбата си, че толкова бързо го е навела на следите на неговата дъщеря. С енергични крачки изкачи входното стълбище на вилата и дръпна шнура на звънеца. След минута-две вратата се отвори и един слуга, създаващ впечатление за недодяланост, застана пред Петерман.
— Какво искате? — попита кратко.
— Името ми е Петерхаген — каза Петерман. — Аз съм добър познат на фройлайн Мелита, макар че името ми може би няма да й каже нищо. Искам да говоря по една важна работа с нея.
Слугата свъси вежди.
— Важна работа? Хм-м! Фройлайн Мелита точно сега е много заета. Но добре, ще известя за вас. Седнете временно в малкия салон!
Без по-нататъшни приказки, той тръгна пред Петерман, който го последва с тупкащо сърце Коридорът и стълбището на вилата бяха покрити с разкошни пътеки, които заглушаваха звука от стъпките. Благоухания от всякакъв вид се разнасяха из помещението, а по стените висяха множество картини, сред които някои доста ценни. Минаха по един дълъг коридор и стигнаха до двукрила врата, на която можеше да се прочете думата „Салон“. Слугата отвори и Петерман влезе.
Озоваха се в малък будоар, чиято мебелировка се състоеше от софа, огледало, маса, няколко стола и умивалник. От потона висеше лампа и осветяваше с оскъдна зелена светлина околните предмети.
— Тъй! Ето ни! — произнесе слугата. — Почакайте, докато бъдете повикан!
С тези думи влезе през една странична врата в съседното помещение, но само я притвори. Едва слугата беше изчезнал, Петерман пристъпи до вратата и надзърна през процепа, видя едно великолепно подредено помещение със значителни измерения. Няколко момичета седяха на един плюшен диван, пушеха цигари, играеха карти или бъбреха. В единия ъгъл две момичета седяха на една маса и пиеха вино. В срещуположния ъгъл Петерман забеляза друго момиче, но то седеше в дълбок фотьойл, така че не можеше да различи лицето й. Видя само, че носеше дълга черна рокля. Тази женска фигура събуди любопитството на Петерман, без сам да може да каже защо. Тъкмо се канеше под внезапен порив да влезе в големия салон, когато от другата страна се разтвори широко една двукрила врата и от няколко крепки мъжки гърла прозвуча едно весело „Добър вечер!“ Момичетата наскачаха от местата си и отвърнаха на поздрава. След това един гърлен мъжки глас каза с леко снизходителен тон, с който имат навика да си служат някои офицери: