Всички се разхилиха при въодушевлението, с което изнесе тоя панегирик. Той обаче не се смути, а заяви:
— Сред вас няма нито един, който да е в правото си тук да се смее. Никой не е виждал някога такова момиче!
— Охо! — прозвуча наоколо.
— Охо? — откликна той. — Предишната седмица беше направена серенада на кметската дъщеря. Беше изпята песента „Знам аз едно селце далеч от тук“. Там се срещат следните редове:
„И когато отидох и видях я там, какво ми стана, аз не знам.
О, розичке млада, о, розичке красива, ах, да не бях те виждал нивга.“
Знаете ли я?
— Мисля, че е достатъчно стара, за да се знаем лично! — забеляза неговият съсед.
— Е, добре! За тези редове се сетих, когато видях въпросната красавица. Как се казваше това в някоя си опера?
— Моето спокойствие свърши, сърцето ми е тежко — засмя се съседът. — Това е лош признак. Как е пулсът ти?
— Ето, провери го!
Протегна ръка. Другият опипа пулса и възкликна с физиономия на познавач:
— Вярно! Осемстотин удара в минута. Това е една ужасна, обезпокоителна честота. Хагенау, ти си болен! Ти си влюбен! Намираш се във висока степен на сърдечно вълнение, която ме кара да се опасявам от всичко. Ти мислиш вече за поезия!
— Мисля? — завайка се Хагенау комично. — Само мисля? За поезия? Приятелю, ти изобщо си нямаш представа за опасността на моето състояние! Аз не само мисля, а… дори и творя!
Другият се заля в смях.
— Чуйте, приятели, Хагенау твори поезия! Надигна се голяма врява. Едни се разкикотиха шумно, други свиха съчувствено рамене и изразиха подигравателно съжаление към клетника. Той направи възможно най-печалната физиономия и каза:
— Не се смейте! Поне на мен хич не ми е до смях! Чувствам се изключително гузен, защото наистина е вярно. Аз не се посвених да напиша стихотворение.
— За кого?
— За нея естествено!
— Значи любовна лирика. Тежка болест.
— Това е първата ми работа в тази област, но трябва да се запознаете със стихотворението ми.
Отиде до една странична маса и взе някакъв лист.
— Това е опитът на един плах юноша. Моля за снизхождение, майне херен! И така, слушайте:
— Той трепери! Той е треперил! — беше прекъснат. — Значи се е страхувал! И на това отгоре пред „красивий лик“!
— Пред един ангел! — пошегува се друг. — И каква скромност! Не желае нищо друго, освен да му позволи един-едничък път да застане пред нея и да я зяпа!
— Охо! — реагира Хагенау. — Не беше така замислено! С това „пред нея да застана“ аз не се задоволявам! Чуйте по-нататък!
Прочете следващата строфа:
— Чуйте! Чуйте! Да коленичи иска тоя! — разхилиха се приятелите му. — Хагенау, ти си неизлечимо болен!
— Възможно — отговори той много сериозно. — Но това стоене и коленичене ме задоволява, както доказвам с последните редове:
Сложи листа на мястото му, обърна се с добре изиграна трагична физиономия към приятелите и попита:
— Е, какво ще кажете? Състоянието ми не може ли да се нарече достойно за окайване?
— Действително — подхвърли един от присъстващите. — Аз те съжалявам от сърце, но бих искал да видя причината, тоест момичето, на което си посветил в своето отчаяние тези рими.
— Моята Афродита? — ухили се Хагенау. — Хубаво! Ще ти я покажа, но само на теб!
Срещу това изявление се надигна всеобщ ропот. Той се подсмихна доволно и каза след известно колебание:
— На никого не мога да откажа нещо. Вие следователно ще видите прелестното създание, и то още днес.
Тук бодрата компания вече не можеше да се сдържи.
— Къде се намира? Коя е тя? — прозвуча от всички страни.
— Успокойте кръвта — прикани Хагенау приятелите. — Ще я видите, защото тя не е в Кипър, а… тук, в Роленбург, при Мелита!
Настъпи пауза. Господата си размениха погледи. Повечето от тях знаеха заведението, но им беше добре известно колко е скъпо.
— Много дръзка идея от твоя страна, драги Хагенау! — отбеляза един смутено, като помисли за портмонето си.