— Да, дръзка и фамозна! Моя собствена приумица! — произнесе гърлено оберлейтенантът — Ще бъде една чудесна лудория!
Един от бойните му другари се бе държал доста тихо досега. Беше още много млад и с аристократична външност. Сега поиска думата и каза:
— Аз не бих го нарекъл лудория, а непредпазливост. Не е добре за офицери да посещават такива места.
— Ние сме цивилни — отвърна Хагенау, раздразнен от възражението. — А пък и монах ли се каниш да ставаш, Рандау?
— Не, но… е, добре, идвам! Но цялата отговорност пада върху теб!
Кръстоса крак върху крак и се извърна от масата в развалено настроение. Хагенау отбеляза добродушно:
— Не бъди размирник, драги Рандау! За отговорност тук и дума не може да става. Изпиваме няколко бутилки вино и виждаме момичето, повече нищо. Един познат ме заведе преди няколко дни нататък и тогава зърнах моята Афродита за пръв път. Преценявам я на осемнайсетгодишна. Има тъмнокестенява, по-скоро черна коса, казва се Вали, а фигурата й… истински шедьовър на природата…
— Щом е толкова красива, както казваш…! — обади се някой.
— Повтарям, те я прекрасна до побъркване, но също така недостъпна! Обзалагам се на петдесет гулдена с всеки, че момичето няма да хареса никого от вас.
Изявлението им се стори твърде дръзко. Прозвучаха възклици на съмнение.
— Петдесет гулдена? — попита един от по-младите.
— Да, петдесет гулдена! — повтори Хагенау. — Обзалагам се с всички ви. Спечелите ли, всеки от вас получава петдесет гулдена. Изгубите ли, всеки ми дава толкова.
— Аз приемам облога! — каза един.
— Аз също, аз също! — отговориха пет гласа.
— А ти, Рандау? — попита Хагенау.
Той си беше замълчал, но сега отговори:
— Знаете, че никога не се обзалагам!
— Това ти е недостатъкът, единственият, който богатият Рандау има — рече друг.
— Но днес все пак би могъл да направиш едно изключение.
— И през ум не ми минава! — отряза Рандау.
— Оставете го! — изгъргори Хагенау. — Достатъчно ще ми е да спечеля триста гулдена. И тъй, кой е „за“?
— И шестимата.
Шест ръкостискания получи Хагенау. После потри ухилено ръце и каза:
— Деца, правя ви едно фамозно предложение! Моя собствена приумица. И така, ако вие спечелите, броя на всеки от вас петдесет гулдена, но ако спечеля аз, черпя с парите една обилна вечеря с вино. А виното при Мелита е от мен.
Това отново бе в стила на Хагенау — щедър до разточителство.
— Благородно, много благородно! — извика един със смесена нотка на насмешка и признание.
— Да — похвали се сам Хагенау — аз винаги съм бил благороден. Значи уговорено, ако Афродита позволи на някого от вас едно… хм-м, нежно… — той проточи думата — сближаване, броя на всеки от вас по петдесет гулдена. Но, майне херен, трябва да има ред в работата. Не можете и шестимата наведнъж да се нахвърлите на момичето! Така че нека определим последователност.
— Да, да теглим жребий! — предложи някой.
— Сега не е подходящо — рече Хагенау. — Аз имам една фамозна идея — собствена приумица! Вземам с мен заровете. Там ще има и други дами. Ще хвърляме чак при Мелита, както седнем в смесена редица. Всеки получава онази, която е хвърлила същия брой точки като него. Виждате, че ви предлагам повече шансове, отколкото всъщност е препоръчително, но затова пък и триумфът ми ще е по-голям, когато спечеля. И тъй, Рандау, обзалагаш ли се с мен?
— Не — натърти онзи. — Щеше да ми е приятно, ако беше имал добрината да ме изключиш от това посещение. Но след като веднъж вече съм решил да тръгна с вас, то ми спестете поне облога!
Хагенау сви рамене.
— Хубаво, де! Ще ти задоволим прищявката! И така, да допием и да тръгваме!
Потеглиха. Доброто разположение на Хагенау ги беше заразило. Виното беше хубаво и тежко, а те си бяха сръбнали порядъчно. Намираха се точно в настроението, каквото изискваше един такъв облог. Скоро стигнаха къщата на Мелита. Хагенау крачеше напред. Поведе другарите си право към горния салон. Там извади заровете и жребият започна.
Осем офицери и осем момичета, нещата си пасваха много добре. Седем момичета хвърлиха своите бройки, дойде ред на осмото.
— Вали! — повика едно от тях.
Споменатата остана спокойно да седи, с извърнато от компанията лице. Сякаш изобщо не бе забелязала присъствието на господата.
— Вали, ти си на ред. Хайде ела, де!
Тя не отговори, нито се помръдна.
— Да се обадя ли на фройлайн Мелита?
— Не — каза Хагенау. Сметна, че е уместно да се избягват разправиите. — И бездруго имаме време.
— Време? Та тя е единствената, която още не е хвърляла — отвърна момичето оперено.
— Няма значение. Значи могат да хвърлят седем господа. Който остане, получава Вали. По този начин изобщо не е необходимо тя да хвърля.