— Фройлайн Вали, приближете, моля!
Както обикновено, тя не отговори.
— Чухте ли, фройлайн?
Тя и сега остана безмълвна.
— Щом Хагенау трябва да плаща виното с петорна надценка и да ръси големи бакшиши, то ние искаме и любезно обслужване! Умолявам ви с цялата си сериозност да седнете до мен!
Тя не се отзова и на тази рязка подкана. Тогава той стана от стола с думите:
— Е, добре, в такъв случай аз ще дойда да ви взема!
Поиска да пристъпи към нея, за да я хване и със сила да я отведе до масата. В този миг прозвуча гласът на Рандау:
— Стой! Без насилие! Ние сме офицери, мъже на честта!
— Трябва ли да изгубя облога? — попита другият.
— Аз ще ти платя — предложи Рандау.
— Благодаря много! — каза камарадът. — Ако мога да го спечеля, няма защо да ми бъде подаряван. На такова невъзпитано държане човек трябва да се противопостави. Напред, фройлайн!
Хвана я за ръката, за да я дръпне, но почувства ръката на Рандау върху своята.
— Преди малко казах, че тази дама стои под моя закрила — произнесе той. — Седни си спокойно на мястото. Давам ти честната си дума, че няма да позволя на никого да докосне дамата, без тя подчертано ясно да му е разрешила. Говоря с пълна сериозност!
Другият се зачерви от гняв.
— По дяволите, това е прекалено!
— Не, това е само човешки и християнски дълг!
— Не се прави на герой… — Той не продължи, защото Рандау беше пристъпил към него по такъв рязък и заплашителен начин, че офицерът незабавно се отдръпна.
— Кое е по-низостно — запита Рандау сериозно — да защитиш едно момиче от посегателство или насила да го заставиш да любезничи?
Другият понечи да отвърне. Вече отваряше уста, но схвана тежестта на чутите думи и не намери подходящ отговор. Рандау продължи със спокоен тон:
— Първоначално аз се възпротивих да дойда с вас тук, а после ви придружих от солидарност. Но никой не може да ме принуди да участвам в една мерзост, която аз и всеки честен човек би осъдил.
Тогава Хагенау стана бързо от мястото си и каза:
— Рандау, не прекалявай! Аз днес съм рожденик и не мога да позволя да ме оскърбяваш!
— Я стига! — отвърна Рандау презрително. — Всичките да се опълчите срещу мен, пак ще остана на това, което съм казал.
— Ти нарече нашето поведение низост!
— Не говорех конкретно за вас — отвърна уклончиво Рандау.
— Е, утре пак ще си поговорим по този въпрос, драги мой. А сега трябва да кажа…
— Моля, не казвайте сега нищо! — прозвуча зад него. Хагенау се обърна и видя слугата. Зад него стоеше Мелита.
— Какво желаете? — попита оберлейтенантът учудено.
— Да изпълним дълга си! — каза строго Мелита. — Това момиче вече получи една забележка. Нейното повторно неподчинение ни принуждава да употребим по-голяма суровост. Моля, седнете, майне херен!
Офицерите машинално се подчиниха, а слугата се обърна към Вали:
— Отсреща на масата!
Тя не помръдна.
— Отсреща, казах! Моментално!
Тя и сега не се вслуша в заповедта.
— Е, ние знаем как да те накараме да се подчиняваш! Стани!
Слугата беше много як мъж. Хвана я за ръката, дръпна я нагоре и я запокити в средата на салона. Лицето й беше станало смъртно бледо, както ясно се виждаше на светлината.
От съседното помещение се разнесе силен крясък, но при възбудата, която сега възцари в салона, не беше доловен.
— Тъй! Ето ти наказанието за наглостта!
При тези думи слугата замахна и я зашлеви толкова бързо с две ръце по бузите, че никой не успя да попречи. Но в следващия миг Рандау стоеше пред него и му викна:
— Човече, какво правите!
Но сега се обади и един друг глас:
— Оставете! Тук аз трябва да се намеся!
Вали държеше ръцете си върху парещото от болка лице. Слугата се обърна към натрапника. Карл Петерман беше влязъл от будоара. Оттам бе имал възможност да следи отчасти сцената, тъй като слугата явно съвсем бе забравил неговото присъствие. Само не му бе било възможно да види лицето на момичето. Но сега знаеше коя е тя.
— Махни се от нея! — извика на слугата. — Тя е моя дъщеря.
— Какво? — изкряска онзи — Вие тук нямате думата! И за да го осъзнаете, сега ще напляскам момичето пред очите ви! Ето!
Замахна да удари отново Вали по лицето, но в следващия миг се свлече на земята — върху главата му се беше стоварил тежък предмет. Петерман беше грабнал една винена бутилка от масата и я бе разбил в главата му От уплаха всички бяха занемели. Можеше да се чуе само гласът на Петерман:
— Валеска!
— Татко! Татко! — извика тя ликуващо. Той отвори ръце и тя се втурна в обятията му. Помилва страните му, целуна го и извика радостно: