Това дойде съвсем неочаквано. Вали нададе вик и сложи разплакана ръце на лицето. Баща й беше станал блед, много блед.
— Да — изрече Петерман с пресекващ глас. — Хер Арнд, аз…
— Тихо! — нареди Арнд и сложи ръка на рамото му. — Може би аз ще съумея да ви помогна. Един млад книговезец, Вилхелм Хайлман, заедно с когото сте били освободен, ми разказа за един „съкафезник“ на име Петерман, осъден невинен. Щастлива съдба ми помогна да докажа невинността на Хайлман. Ето защо позволете да попитам, без да го усуквам. Виновен ли бяхте, или невинен?
При тези думи прикова пронизващ поглед в Петерман. Той остана спокоен и невъзмутим и каза с тих глас:
— Не бях невинен.
Арнд го тупна по рамото и запита:
— Наистина ли искате да ме заблудите, хер Петерман?
Запитаният смутено замълча.
— Може пред съдия-следователя да сте дали показания по ваше усмотрение, може в съдебните преписки вината ви да е най-ясно доказана, но вие сте невинен!
— Хер Арнд! — извика високо Вали.
— Да, вие сте невинен! — продължи той. — Както преди, така и сега. Може би сте имали причина да поемете вината на друг мъж, но аз съм респектиран от вашето поведение и още повече ви уважавам, задето сте имали сили да поемете един незаслужен позор. Вашите очи и вашето лице не лъжат. Вие сте почтен човек! И аз ви обещавам: ще опитам да докажа вашата невинност. Но сега стига по този въпрос! Може би в някой тих час ще ми разкажете онова, което сега не иска да излезе на устните ви. Придружете ме, моля, до прокурора Унтерберг!
Петерман разказа на прокурора, който още веднъж се бе върнал в къщата на Мелита, цялото чудовищно събитие. Унтерберг го изслуша внимателно и нареди показанията да бъдат точно протоколирани. Вали също беше изслушана и накрая прокурорът поиска да му дадат имената на офицерите, доколкото, разбира се, им бяха известни. Те можеха да споменат само Рандау и оберлейтенант Фон Хагенау. Прокурорът искаше особено строго да разпита последния в столицата.
По обяд прокурорът и придружителите му, сред които младият асесор Фон Ансбах, отпътуваха обратно за столицата. Арнд пътуваше със същия влак, но седеше в отделно купе с Петерман и Вали и водеше дълъг и сериозен разговор с прекаралия толкова тежки изпитания мъж и неговата дъщеря. Вилхелм Хайлман бе поискал няколко дни отпуск, което с помощта на Арнд му беше лесно разрешено. На него се падна задачата да придружи Магда Вебер до нейния баща в Лангенщат.
В седмиците след събитията в къщата на Мелита полицията разви трескава дейност и действително успя да арестува не само хер Уланд, но и фрау Гро и „достопочтения“ Хайнц.
Заключителните разпити внесоха яснота в целия план на бандата. Къщата на Мелита е служела само като временно местопребиваване. Нищо неподозиращите момичета са били поетапно отвеждани в чужбина, където ги очаквала нелека съдба. За щастие на Арнд и неговите помощници навреме се бе удало да сложат кръст на този престъпен трафик.
В обществото тези акции бяха внимателно регистрирани и признати като голям успех на способния комисар Андерс, прокурора Унтерберг и особено на тайния полицай Арнд. Носеше се слух дори, че тези лица са предвидени за високо отличие от министъра на вътрешните работи, но Негово превъзходителство засега запазваше стриктно мълчание.
7. Глава
В пропастта
„Мюленщрасе“ се намираше в един столичен квартал, създал си много лошо име. Тук живееха най-окаяните бедняци редом с какви ли не гешефтари, от чиято дейност полицията нерядко живо се интересуваше. Но понякога в близост на „Мюленщрасе“ объркваха пътя си и някои добре облечени господа, тъй като тук живееше Зигмунд Дорн. Преди много години той беше дошъл в столицата, за да се отдаде със своята фрау Аврора на далаверите си като съдържател на заложна къща и вехтошар. Зигмунд Дорн, разбира се, не беше неговото истинско име — също както неговата госпожа не се бе появила на света като Аврора. Родината на вехтошаря Дорн се намираше някъде из дивите Балкани, никой не знаеше точно къде. С течение на времето, което бе прекарал в столицата, беше овладял доста добре езика на страната, но не безпогрешно. И съмнителният Дорн можеше да бъде разпознат както по заваления говор, така и по тъмните методи в деловите неща. Той търгуваше с какви ли не ценни и малоценни предмети, но преди всичко със старо желязо и разни вехтории. Злите езици твърдяха, че Зигмунд Дорн се представя за беден, наистина, ала в действителност е много богат, защото заемаше на млади, лекомислени благородници големи суми и искаше кожодерски лихви. Някои от хората, които скришом навестяваха „Мюленщрасе“, за да вземат пари на заем от Дорн, бяха напускали къщата на вехтошаря в ужасна беда. И в съответните среди на столичния град се носеше мълвата, че един „клиент“ на стария Зигмунд дори се самоубил в отчаянието си. Между другото никой още не бе успял да уличи вехтошаря в измама, а за достоверността на често на ухо разпространяваното твърдение, че гешефтите на този подозрителен мъж почти винаги се боят от светлината на деня, така и не се намираше надеждно доказателство. Но бе несъмнен факт, че Зигмунд Дорн въпреки чисто старонемски звучащото име беше един хитър и закоравял гешефтар, който не един и двама клиенти бе отпращал с груба влашка ругатня.