— Аз не мога чакам ни час — врече се старият. — Трябва обратно тръгна със следващ влак, за да сам платя на един заемодавец, който ни търпение ще има, ни снизхождение с моя собствена бедност.
Шарфенберг стана неуверен и каза:
— Ако почакате до вдругиден, с най-голямо удоволствие ще включа една подобаваща гратификация!
— Кръв дяволска! Гратификация? Какво да прави аз с гратификация! Аз трябва имам сега веднага мои пари да мога плати мой собствен дълг! Но хер лейтенант нали на гости при свой хер чичо? Хер областен съветник е мъж на състояние. Той ще дава на хер лейтенант охотно малката сума. Трябва да докажа? Ще ида при чичо областен съветник и му покажа хартия.
— Мошенико! Да не си посмял!
Зигмунд Дорн отстъпи крачка назад, присви очи и попита:
— Какво сте казал? „Мошеник“ сте казал? — Промърмори нещо на някакъв чужд език и после продължи: — Мошеник съм аз, защото се осмелил искам пари по вексел? Искате платите дълг с груби думи вместо с валидни монети? Но аз искам направи предложение, което най-добро в таз’ работа, защото съм мъж със сърце. Хер лейтенант нека сам иде при чичо своя. Това по-умно, отколкото аз отиде при него.
— Това нищо няма да помогне.
— О, хер чичо ще спасява чест на племенник!
Шарфенберг се сепна.
— За спасение на честта ми изобщо не може да става дума, защото тя не се намира в опасност.
— Не? — попита Дорн ядосано. — Откъде искате вземете пари да плащате мой вексел?
— Човече! За толкова разклатено ли смятате финансовото ми положение, че да не съм в състояние да платя?
— О, аз съм мъж на сделки! Осведомява се за хора, от които трябва очаква плащане!
Лицето на лейтенанта стана по-бледо. Той избухна гневно:
— Какво означава това? Вие сте се осведомили за мен?
— Не трябвало ли? Хора ми казали, че хер лейтенант държи скъпи коне.
— Мога да си го позволя! — кипна Шарфенберг.
— Че хер лейтенант пие скъпи вина.
— И това мога да си позволя!
— И че хер лейтенант обича малко комар играе.
Дорн смигна свойски.
— Я стига! Всеки иска да се позабавлява! — подметна предпазливо Шарфенберг. Почувства се доста особено при думите на стария. — Но това на никого не влиза в работата!
— Не, ако именно коне са платени! Но хора казват, че хер лейтенант дължал на търговец на коне значителна сума. Че доставчик на вино от дълго време чакал пари! И че хер лейтенант при игра вече от дълго време имал лош късмет!
— Човече, хората най-арогантно са те излъгали! — извика Шарфенберг ужасено.
Старият Дорн се ухили подигравателно.
— Мъжете, които това казали, говорят винаги само истината. Те рекоха, че аз с хер лейтенанта хич да няма снизхождение и търпение.
— Пъкъл и Сатана! — изригна Шарфенберг. — Да те няма, негоднико!
— Тогава трябва наистина посетя хер директора!
Това още повече разгневи лейтенанта, ала лихварят в паричните работи не знаеше що е страх. Така притисна със заплахи офицера, че тоя се видя принуден да предприеме стъпка, която по никой начин не му беше лека.
— Добре! — реши накрая. — Ще ти докажа, мошенико, че хората са ти надрънкали най-нагли лъжи. Ще отида при чичо и ще донеса пари. Чакай тук!
Взе вексела и се отдалечи. По пътя си помисли:
„Проклета история! Едва вчера получих четиристотин гулдена, но чичо ме увери, че това било за последен път. Набутах се в дяволски кауш. Тоя Дорн е цял сатана. Няма да си тръгне, дъртакът му с дъртак, докато не му бъде платено. Ама дали чичо ще бръкне още веднъж в касата, това вече е въпрос. При всички случаи трябва да се подготвя за ужасно конско.“
В чакалнята на чичото сърцето му така се разтупка, че трябваше да спре, поемайки си дълбоко дъх. После почука — едва чуто.
Областният съветник обаче чу.
— Влез! — извика.
„Дявол да го вземе! — помисли си племенникът. — Доста сурово прозвуча. Дали не е в лошо настроение? Само това липсва сега!“
Влезе и веднага забеляза, че правилно е предположил. Директорът, изглежда, се намираше в състояние на голяма възбуда. Беше шарил напред-назад в стаята, а сега бе спрял с мрачен поглед към входа.
— Добър ден, скъпи чичо! — поздрави Бруно много любезно. — Да не би да те смущавам?
— А, ти ли си? Много навреме! — възкликна директорът. — Тъкмо се канех да наредя да те извикат. Какво те води насам?
Лицето му в никой случай не беше станало по-приветливо, а погледът му не вещаеше нищо добро. Ако лейтенантът не се намираше в такова голямо затруднение, сигурно нямаше и през ум да му мине да заговори по толкова неприятен въпрос.
— Идвам с една молба — отговори той с доста несигурен глас.