— Но навярно не от естеството на вчерашната?
— За съжаление, да.
— В такъв случай идваш напразно! Знаеш какво ти казах вчера. Триста гулдена беше заборчнял, към тях сто за джобни пари, това прави четиристотин. Аз в крайна сметка не съм ти баща!
— Вчера нямах и представа, че още днес ще се окажа в положение, което отново ще ти дойде в тежест. Но това сега със сигурност е за последен път.
Директорът погледна племенника си остро и мрачно и отговори:
— Винаги така се казва. Но нека поне се информирам. За какво става дума?
Лейтенантът се отказа да представи с някакво въведение работата в по-добра светлина. Подаде на чичото вексела с думите:
— Ето за това!
Областният съветник разгледа документа, отправи после студено поглед към прозореца, прокашля се тихо след известно време и заговори с тон, сякаш се касаеше за нещо обикновено:
— Две хиляди гулдена! Ти май се мислиш за милионер или разчиташ на смъртта на баща си и всичките си роднини.
— Че това не е случаят, знаеш много добре! Тази сума е от последните конни състезания.
— Аха! Залог? — попита директорът ядно. — Колко?
— Хиляда гулдена — призна племенникът смутено. Директорът разбра веднага.
— Така, така! Ти значи плащаш двойно?
Лейтенантът повдигна рамене, но не отговори.
— Хубаво! Но векселът не е дошъл с пощата?
— Не. Донесе го последният притежател.
— Лично? — Директорът сви вежди. — Каква е историята? Как се казва мъжът?
— Зигмунд Дорн.
— Лихвар?
— Да.
Директорът дълго гледа племенника си, после му хвърли вексела.
— Ето ти парцала! Върни го!
— Но човекът си иска парите!
— Това си е негова и твоя работа, не моя! Вчера ти дадох думата си, че повече и един кройцер няма да ти наброя, а ти знаеш, че държа на казаното. Впрочем хер Дорн може да почака, докато говориш с баща ти.
— Няма да чака.
— Охо! Толкова дълбоко ли си се дискредитирал?
Лейтенантът сведе безмълвно глава.
— Отговаряй! — заповяда чичото. — Не говори ли с него за баща си и за мен?
— Да, разбира се.
— И въпреки това той не иска да чака?
Племенникът кимна мълком.
По лицето на областния съветник плъзна лека червенина. Той свъси вежди и заговори рязко:
— Е, добре! Този човек е приел документ за две хиляди гулдена и очаква парите. Той е в правото си да си ги иска. Не се съгласява на отсрочка, значи или наложително се нуждае от тях, или се е осведомил за твоята платежоспособност и е получил неприятна за теб информация. Заповядвам ти да ми кажеш истината! Осведомил ли се е?
— Да! — пророни мъчително лейтенантът.
— Аха! Следователно нещата стоят така, както си помислих!
Директорът остана продължително време смълчан, бършейки челото си с ръка. Бореше се със себе си. Накрая поде:
— Дали сегашният притежател на вексела е честен мъж, не знам. Във всеки случай векселът е редовен и ти си длъжен да го погасиш.
Отиде до шкафа на писалищната маса, отвори го и извади няколко банкноти. Подаде ги на племенника.
— Нашето име трябва да бъде спасено! — каза.
— Чичо, скъпи чичо! — извика радостно лейтенантът. Поиска да сграбчи ръката на директора, ала той бързо я дръпна и произнесе с отблъскващ тон:
— Мълчи! Правя го не заради теб, а заради моята чест! Но отсега нататък по никакъв начин не можеш да разчиташ на мен. Аз те мислех за безгрижен, може би лекомислен, но вече имам повод да те смятам за пропаднал!
Това никак не се хареса на племенника.
— Чичо! — реагира той поривисто. — Заемът или подаръкът, който ми правиш, не ти дава правото да ме оскърбяваш!
— Ха! Оскърбявал съм го! Не се представяй за честен човек! Работата е крайно сериозна и не е от естество, което поставя характера ти в добра светлина. Ти играеш комар, притежаваш скъпи коне, живееш над възможностите си и общуваш със съмнителни типове Трябва да знаеш какво правиш. Днес те предупреждавам още веднъж. Оттук нататък отказвам да се занимавам с твоите проблеми. Следователно ще те пощадя от всички по-нататъшни въпроси. Само едно още искам да знам от теб. Спомняш ли си вечерта, когато ти съобщих, че онзи Карл Петерман е помилван?
Лейтенантът замълча.
— Стана дума за случаи, в които са били осъждани невинни хора, понеже са се жертвали за други. Аз произнесох тогава строга присъда за онези, които притежават страхливостта да приемат една такава жертва. Сещаш ли се?
— Горе-долу! — прозвуча колебливият отговор на племенника.
— Е, питам те тогава, Карл Петерман не е ли принесъл една такава жертва за теб? Всъщност тогава ти самият подметна за подобни заблуди на правосъдието.
Лейтенантът беше силно пребледнял.
— Това беше само едно предположение — продума накрая.