— Може би — рече чичото. — Но твоите вечни парични затруднения…
Очите му се бяха впили остро, дълбаещо в племенника. Последният се съвзе, направи възможно най-мрачна физиономия и попита:
— Ти да не би да мислиш… е, ама това би било прекалено!
— Кое?
— Че Петерман е присвоил парите заради мен!
— Не, не мисля това. Аз съм убеден, че Петерман не би станал мошеник заради друг, та бил той и собственият му господар. По-скоро допускам, че е пожелал да се жертва за този господар.
На лейтенанта му идеше да потъне в земята.
— Как си го представяш? — попита, овладявайки се с мъка.
— Ти си се нуждаел от парите и не Петерман е злоупотребил, а ти самият!
Лейтенантът се изпъна гордо и извика:
— Чичо, дори нашето роднинство не ти дава правото да ми говориш по този оскърбителен начин! Ти винаги си бил добър към мен, а сега ме изкарваш долен мошеник. Помежду ни вече няма нищо общо за вечни времена!
— Хм-м! — каза директорът спокойно. — Това звучи много сериозно!
— И си е така! Един Шарфенберг в такива неща не разбира от шега.
Чичото се загледа известно време замислено пред себе си, после каза:
— Е, добре! Но какво отношение имаш ти към онези присвоени пет хиляди гулдена?
— Никакво! — извика неговият племенник енергично. Лицето на областния съветник отново прие ядосан вид. Той сви рамене и каза:
— Както желаеш! Ти явно много добре знаеш какво изисква от теб честта ти. Бъди си следователно сам господар, ковач на собствената си съдба! Но никога не опитвай отново да ме занимаваш със себе си. Аз сметнах за свой дълг да поговоря с теб за тези неща, но ти заставаш отблъскващо срещу мен, така че нека за в бъдеще всеки си върви по своя път. Най-добре е да заминеш за столицата със следващия влак. Не е необходимо да си вземаш сбогом с мен, тъй като нямам време затова. Естествено, аз ти желая само щастие. Остани със здраве!
След тези думи директорът излезе през отворената врата и заключи след себе си. Лейтенантът чу това.
— Така — каза си. — Той заключи! Не желае да знае повече за мен! Негова си работа! Сега нали съм освободен от тоя проклет Дорн!
Когато се върна при вехтошаря, окачи си триумфираща физиономия и каза с горд тон:
— Ето, вижте вексела. Късам го.
— Не, не! — извика старият, изпълнен със страх, като видя, че лейтенантът наистина го скъса. — Нямате това право!
— Защо?
— Все още не платили хартия.
— Наистина ли ви е толкова страх за парите?
— Не бива ли човек се безпокои, кога нуждае се от такваз сума и не може я получи?
— Тогава се успокойте! Ето я!
Даде на Дорн банкнотите, които беше получил от чичо си. Онзи ги грабна чевръсто, разгледа ги, провери ги, преброи ги и каза после с широка доволна усмивка:
— Слава Богу! Сега мога платя на кредитор, кой ме чака! Ама хер лейтенант още не всичко платил!
— Не? Не са ли точно две хиляди?
— Само че аз пътувал на собствени разноски до Роленбург и пропуснал у дома мой хубав гешефт.
— Мошеник! Колко искаш още?
— Пет гулдена са дреболия, ама аз няма искам повече, защото не се наложило завеждам иск по менителница.
— Ето ти и тия страшно много пари!
Шарфенберг извади пет гулдена и ги хвърли гневно в краката на мъжа. Зигмунд Дорн отстъпи крачка назад.
— Хер лейтенант сигур’ мисли, че аз трябва се наведа и дигна тез’ пари? — попита.
— Да, ако искаш да ги имаш!
— Охо! В име небе на моя родина. Стар Зигмунд не куче, на кое човек подхвърля какво му принадлежи! Аз платил билет и изтървал гешефт. Мога искам пет гулдена и искам ги наброени в моя ръка.
— Ти си превъртял! Омитай се!
Шарфенберг вече се обръщаше да си върви, но тогава лихварят го улови за ръката и заговори с победоносен тон:
— О, аз добре знае, че хер лейтенант все пак дигне от земя пет гулдена да ги сложи в мой ръка. Аз именно донесъл още нещо за хер лейтенант, на кое той ще се радва изключително много!
Отвори портфейла, в който се бе намирал вексела, и извади втори документ.
— Покажи! — нареди Шарфенберг.
— Не, не — рече лихварят. — Таз’ хубава хартишка не бива пипа друг освен мен. Аз я прочета.
С тези думи Дорн отстъпи още една крачка назад, за да се отдалечи от Шарфенберг, и прочете:
„С настоящото давам думата си на офицер и благородник, че утре сутринта точно в девет часа ще изплатя на притежателя на този документ спечелените тази вечер от него хиляда и двеста гулдена.“
Отдолу стоеше дата, изтекла още преди седмица, и подписът на лейтенанта.
— Гръм и мълния! — извика този. — Човече, как си се добрал до тая писаница?
Старият се направи на равнодушен.