— Признавам, че не съм вещ в тази област, но мисля, че емисионната стойност е 100?
— Разбира се, но тя се котира на 110. На колко възлиза днес печалбата за акция от сто гулдена?
Шарфенберг се поколеба за миг, после каза:
— Десет гулдена.
— Да. Но вие имате книжа за пет хиляди гулдена. На колко възлиза следователно понастоящем вашата печалба?
— Десет процента, значи петстотин гулдена.
— Така е! Тази сума изтече от моя джоб директно във вашия, понеже аз ви ги дадох по сто, макар че би трябвало всъщност да ви ги отчета по курса за деня. Но аз искам да бъда почтен, защото мисля, че в някоя подобна операция ще се обърнете пак към хер Шонлайн. Благородничеството задължава, почтените обноски са най-добрата препоръка за един бизнесмен.
— Благодаря ви и от сърце ви уверявам, че никога няма да забравя вашата любезност.
Шарфенберг се сбогува по най-учтив начин и си тръгна. Когато вече си беше отишъл, тъстът се изсмя високо и триумфиращо и каза:
— Великолепно, великолепно! Той хлътна!
— И колко лесно — присъедини мнението си неговият мним зет.
— Като някой лапнишаран!
— Още по-глупаво, много по-глупаво!
— Да вярва, че ще му подарим петстотин гулдена!
— И че наистина си мой тъст!
— А ти — такъв паралия! Тоя Зигмунд Дорн наистина е гениална глава. За хиляда гулдена и скапани хартии получава вексел за над десет хиляди заедно с писмено удостоверение за честна дума. От тая далавера печели над пет хиляди гулдена.
— А ние? Какво ще даде на нас?
— На теб сто, на мен сто и на онзи славей Фрайман също сто.
Шонлайн поклати глава и отвърна:
— О, Фрайман ще спечели много повече. Той също ще даде на лейтенанта чилийска книжка, но ще ги отчете по сто и десет. Има да плати четири хиляди, значи с печалба четиристотин гулдена или общо петстотин. Ние получаваме твърде малко.
— И на мен така ми се струва.
— И риска при това!
— Риск? Ба! Аз естествено ще искам да продавам книжата си на възможно най-висока стойност. Никой не може да ми налага ограничения, законът — също.
— Но ти измами лейтенанта, като каза, че курсът е сто и десет.
— Наистина ли го казах?
— Съвсем сигурно. Нали самият го чух!
— Глупости! Той самият го прочете. Погледна погрешен ред, не истинския. Тук е писано съвсем ясно: „Миналогодишна емисия за Чили: 30“. В Чили свалиха президента, понеже изгуби войната срещу Перу. Новият президент ще се въздържа от плащане дълговете на своя предшественик! Той има щастието да разбие перуанската армия, затова книжата му се котират толкова високо. Колкото по-често побеждава, толкова по-високо ще се качват. Това се разбира изцяло от само себе си. Книжата, които дадох на лейтенанта, са наистина от миналогодишната емисия. Днес те струват само по 23 и скоро вече няма да имат никаква стойност. Но какво ми пука от това? Тоя хер лейтенант Фон Шарфенберг не може да ме държи отговорен за заблуда, която сам си е навлякъл. Впрочем той е офицер и ще има грижата да не позволи никой да не забележи как стоят нещата около неговите финанси. Той при всички случаи ще отиде сега при Фрайман. Много ми се ще да присъствам на пазарлъка. Фрайман е хитрец. Държи голямо бюро, но само един писар. Двамата са радостни, когато успеят поне веднъж през деня да топнат перото в мастилото.
Банкерската къща „Фрайман & Ко“ се намираше на една оживена улица. До кантората на фирмата се стигаше през продълговато антре. Тя съдържаше половин дузина бюра, отрупани с търговски книги. Това създаваше впечатление, сякаш тук се уреждат големи сделки, но при тези маси не седеше никой. Само край една от тях бе застанал дребен, сух човечец и предъвкваше стеблото на едно също така сухо гъше перо — нямаше никаква работа за него. В един момент от бюрото на хер Фрайман се позвъни — знак, че банкерът желае да говори с него. Писарят си промърмори нещо и влезе в кабинета. Фрайман беше — един проницателен наблюдател от пръв поглед би го забелязал — безскрупулен гешефтар, но умееше добре да се представя. Гласът му звучеше своеобразно сладникаво и мазно, когато попита:
— Тая работа се проточи дълго. Онзи, когото си наблюдавал, наистина ли беше младият Шарфенберг?
— Да. Когато получи писмото, аз чаках на неговата улица и после тръгнах след него. Отиде директно при Шонлайн.
— Тогава не схващам мудността, с която тези хора действат.
Писарят кимна в знак на съгласие.
— Аз също. Може би нещо е заподозрял. Но това ще е много тъпо, защото нашата каса…
Не изговори изречението докрай, защото шефът му метна един гневен поглед и попита:
— Какво й е на нашата каса?
— Вече един месец не съм получавал заплата!