— А аз вече един месец не съм приел и един кройцер. Твоето положение не е по-лошо от моето!
— Но аз съм съдружник!
— Значи толкова по-малко имаш основание да се оплакваш!
— Така ли? А кого ще арестуват, ако се доберат до нашите „сделки“? Вас или мен?
— Мен, защото аз съм шефът!
— А аз трябва да подписвам всичко.
— Това е твое право и задължение в качеството ти на съдружник!
— В такъв случай искам и дял от печалбата! — настоя старият писар.
— Глупости! А, ето че най-сетне се звъни. Свърши си добре работата!
Писарят се отдалечи. Предната, желязна врата беше заключена. Трябваше да я отвори. Бруно фон Шарфенберг влезе. Поздрави сухо и гордо, хвърли учуден поглед на празните места и попита:
— Тук ли се помещава банкерската къща „Фрайман & Ко“?
— Да.
— Управителят тук ли е?
— Хм-м! Може би.
— Как става така, че тук работят толкова малко хора?
— Днес е рожденият ден на шефа и ето защо персоналът е освободен за следобеда. Само аз останах с хер Фрайман, за да уреждам най-необходимото.
Това беше обичайното обяснение за празните места.
— Защо казахте „може би“, когато попитах дали мога да говоря с шефа?
— Не знам дали работата, по която идвате, се числи към онези, които наричаме неотложни.
— Искам да представя един вексел за плащане.
— А, добре! Това действително не може да се отложи. Ще позволите ли да доложа за вас?
— Ето визитката ми.
Чиновникът от кантората взе визитната картичка с поклон, отиде в кабинета на шефа, върна се веднага и каза:
— Хер Фрайман моли да влезете!
Той пропусна лейтенанта и даде вид, че иска да се оттегли, но остана при вратата по един знак на Фрайман.
Двамата господа се поклониха. Фрайман предложи стол на офицера и каза:
— Седнете, хер лейтенант, и имайте добрината да ми дадете още миг време. Касае се за няколко важни решения, които трябва в момента да взема, за да бъдат телеграфически изпратени.
Заговореният се поклони в знак на съгласие и зае посоченото място.
— Елате! — нареди Фрайман на писаря. Последният взе от съседната маса няколко писма, приближи, отвори първото и каза:
— Запитване на Бъртън от Ню Орлиънс за тютюн.
— На каква стойност?
— Сто и четирийсет хиляди гулдена.
— Хм! Много е. Но…
— Моето скромно мнение е да сключим сделката.
— Така ли мислите?
— Да. Следващата реколта не може да бъде толкова добра като последната. Цената ще се качи.
— Добре! Телеграфирайте, че купувам. По-нататък!
Писарят заотваря писмата едно след друго.
— Милоро от Баия, кафе! — каза.
— Колко?
— Шейсет хиляди центнера.
— Вземам го за запас.
— Да нотирам ли?
— Да. По-нататък!
— Западна Индия — захар и ром.
— Приемам.
— Уисби, моруново масло.
— Купувам.
— Александрия, ориз и пшеница.
— Това не бива да го изпускам.
Така мина доста време. Лейтенантът все повече го дострашаваше. Тоя Фрайман правеше поръчка за милиони гулдени, и то по начин, сякаш ставаше дума за кройцери. Най-сетне и последното писмо беше уредено и писарят се отдалечи. Шефът се обърна сега към Шарфенберг.
— Извинете, че ви накарах да чакате! Но сигурно забелязахте, че се касаеше все за много важни сделки. С какво мога да ви услужа?
— Вече казах, че…
— А, да, да… вексел! На каква сума?
— Четири хиляди гулдена!
Каза го едва-едва. Почти се срамуваше да иска една такава незначителна сумичка от мъж, който боравеше по този начин с милиони. Фрайман кимна, без да се замисли, взе акцепта, прегледа го, поклати глава и попита:
— Хм! Не ми се сърдете, хер лейтенант, но вие сигурно не сте особено вещ в търговските работи?
— Ще призная откровено, че действително…
Запъна. Започна да се тревожи, че по някаква причина Фрайман няма да плати менителницата. Този кимна усмихнато и каза:
— Така си и помислих. Векселът е правилно джиросан, наистина, но вие сте забравили името си.
— А, това ли! — откликна Шарфенберг с облекчение. — Веднага ще уредя пропуска! Дайте ми, моля, перото! — Нанесе името си и каза: — Така, сега препятствието е отстранено.
— Това, да!
— Как? И второ ли има?
— Действително — отвърна Фрайман с усмивка на превъзходство. — Хер лейтенант, прочетохте ли всъщност документа, преди да го приемете?
— Отгоре-отгоре.
— Отгоре-отгоре? Не ми се сърдете, но когато се касае за четири хиляди гулдена, човек трябва да се вглежда по-внимателно! Дори аз, който разполагам със значителни средства, имам навика в тези неща да бъда особено грижлив.
На лейтенанта отново му стана страшно.
— Да не би векселът да има някакъв пропуск? — попита той.