— Различно. Обикновено започваме с ниски ставки, но постепенно се покачват.
— Точно както при копривата, която също расте! Отново един дяволски духовит израз. Мое собствено изобретение! Фамозен, фамозен!
— Значи ще участваш?
Хагенау поклати глава.
— Хм-м! Шарфенберг! — изговори провлачено.
— Имаш нещо против него?
— Ами да! Не е благороден, набавя си по непонятен начин пари и ги пилее после глупаво. И аз обичам да харча, но знам какво прибирам.
— Е, няма да е нещастие, ако му прибереш няколко гулдена.
— За съжаление, имам дяволски късмет. Достатъчно е само да пипна заровете или картите и печеля!
— Не го намирам за причина да се изключиш от играта. Всеки е ковач на собственото си щастие.
Хагенау сви рамене.
— Е, ще пробвам.
С това нещата бяха уредени. За кратко време предната стая се опразни. Всички се бяха отправили към игралния салон. Сервитьорките държаха вратата заключена отвътре, за да не бъдат изненадани господата от полицията.
След известно време на входната врата се почука.
— Кой е? — попита едно от момичетата.
— Шарфенберг — обади се младият офицер.
— Заповядайте, моля! Другите са отзад.
Бруно фон Шарфенберг влезе и изчезна в салона.
— Колко ли ще изгуби днес? — обади се една от сервитьорките.
— Не повече, отколкото има у себе си. Назаем вече не получава.
Дойдоха още няколко господа и изчезнаха през същата врата. Пиеше се много вино, но всичко вървеше спокойно. Постепенно започна да става по-оживено. Бутилките биваха по-бързо изпразвани и скоро можеха да се чуват подвиквания като „двайсет гулдена вдясно“, „петдесет вляво“…
— О, толкова високо никога не са играли — отбеляза едното момиче. — Петдесет гулдена! Буквално се чува звънът на парите!
Играеха вече няколко часа. Виното все повече оказваше своето въздействие. Съдържателят в задната част си гледаше интереса. Сега биваха сервирани по-некачествени марки, които въздействаха коварно. Гласовете ставаха все по-високи, чуваха се ругатни, проклятия и заплахи, на които никак не им беше мястото в едно казино.
Ето, че се чу високият глас на Шарфенберг:
— Още веднъж сто гулдена в хартия! Минута-две беше тихо, после няколко гласа завикаха един през друг:
— Загуби! Отпадна! Престани, Шарфенберг!
Но в отговор на този добър съвет той обяви:
— Отново сто гулдена!
Мина пак известно време, след което прозвуча гласът на Шарфенберг:
— Последните сто! След като Дявола ми отмъкна толкова много, да взема и тези! Я дайте онова пълно шише!
— Гръм и мълнии! Бог знае, той го изпи, до капчица! Сега ще тръгне, Шарфенберг! Гледай тук! Е-ех! Последните ти пари отидоха по Дявола точно както поиска! Изказвам ти съболезнования, старо момче! Загуби почти десет хиляди гулдена!
— Стига! — отговори Шарфенберг — Какво ме е грижа за такава дреболия! Кой ще ми заеме стотачка?
Никой не отговори.
— Питам: кой иска да ми заеме стотачка?
Същото мълчание.
— Чумата да го тръшне! Първо ме оскубвате, а после ми отказвате кредит! Хагенау, ти спечели хиляда. Пусни ми петстотин!
— Няма да стане, старо момче!
— Няма? Защо?
— Против принципите ми е. От печалбата не заемам и кройцер.
— Но ти току-що ръсна четиристотин на Щаутенов!
— Да, синко, той ще ми ги върне.
— Искаш да кажеш, че от мен няма да си получиш парите?
Ядосваше се на загубата, а сега също на опърничавостта на тези, които не искаха да му дадат кредит. Гласът му звучеше възбудено, беше обладан от духа на виното.
— Не го казах в този смисъл — отговори Хагенау сега вече също с по-остър тон.
— Не в този смисъл? А как иначе? Сега стана въпрос на чест! Ще ми отпуснеш ли петстотин, или не!
— Не. Нищо няма да ти заема, защото всички знаем, че ти веднъж вече си си заложил честта, без да можеш да си погасиш дълговете.
— Кой го каза? Кой, кой?
— Войникът Бертолд — прозвуча ясно и категорично.
— Всички дяволи! Някакъв си там войник! И ти приемаш онова, което един такъв подъл тип, един негодяй казва по адрес на един офицер, без много-много да се замисляш?
— Бертолд никога не изрича лъжа! — заяви тържествено Хагенау. — Ще ти го докажа. Ти си бил на посещения при чичо си в Роленбург и там си бил принуден да приемеш известния лихвар от столицата Зигмунд Дорн. Защо ли?
Шарфенберг премълча.
— Бил ли е Дорн при теб? — попита Хагенау още веднъж.
— Да — призна лейтенантът най-сетне.
— Ето на! Вие сте разговаряли в преддверието. Оттам една водопроводна тръба се спуска към партера. Тя е от стар тип и много широка. Ето как долу може да се чуе всяка дума, изговорена горе.