Блудния син

— У дома, у дома, у дома! — прозвуча тихо от устните на умиращата. — По-нататък, по-нататък, добри ми зетко!

Той си подсуши сълзите и продължи да чете:

У дома желая; съгледах аз в сънища блажени едно отечество по-хубаво.
Там е моето място в пространства сияйни, тук няма вече за мене място.
Пролетта си отиде, лястовицата
размаха крила към родината, надалеч през долини и хълмове.
Не я задържа ловната мрежа, ни пречка клеена.
У дома желая да се върна.

У дома желая; носеха ме нявга като дете големите на игра и пиршества,
а аз се порадвах може би час къс един от сърце и после се свършваше радостта.
А очите на братята още звездно сияеха,
тепърва сърцата в игри и веселие се огряваха.
Въпреки златистия мед и ябълката алена:
у дома исках да се върна.

У дома желая; корабчето пристана тих търси, рекичката към морето тече,
детенцето в прегръдката майчина гушнато спи и аз също не искам повече.
Песни прекрасни пял съм в радост и тъга
не една и като приказки са отзвучали радост и тъга.
В сърцето остана само още римата последна:
у дома желая да се върна.

Дълга и дълбока въздишка се чу в стаичката. Почакаха старата майка да каже още нещо… напразно! Тя беше затворила очи и не помръдваше. Ръцете още лежаха в тези на дъщеря й. Бащата остави листа настрана, наведе се над добрата тъща, погледа я в продължение на няколко мига и промълви после тихо:

— Тя наистина вече си е у дома.

Повече не бе казана нито дума. Дъщерята склопи очите на майка си и каза, въздъхвайки дълбоко и с болка:

— Трябва да продължим работата си!

Бащата вдигна предупредително показалец към децата:

— Баба сега спи дълбоко. Не бива да я смущавате. Легнете си и спете спокойно!

Децата се подчиниха, а родителите се върнаха в другата стая и седнаха да работят. Грифелът и иглите се раздвижиха неуморно и мина полунощ, без дума да бъде разменена. Но ето че жената наруши най-после дълбокото мълчание:

— Не ти ли е студено?

— Не — отвърна той едносрично.

Въпреки това двамата мръзнеха. Жената хвърли меланхоличен поглед към печката. Край нея лежаха четири-пет малки цепеници и шепа въглища. Това бе горивото за утрешния ден.

— Какво ще правим сега? — попита тя.

— Трябва да осведомим за смъртта й — отговори мъжът, без да вдига поглед от работата си, която достатъчно дълго бе занемарил.

— Да. Но не това имах предвид. Какво ще правим с ковчега и погребалните разноски?

Той наведе още по-ниско глава над плочата, но не отговори.

— И какво ще й облечем? — продължи да шепне тя.

— Най-хубавата й рокля? — каза той с твърд глас.

Жената сложи ръка на рамото му.

— Ще бъде жалко! — изрече тихо. — От нея бих могла да направя две малки сака и едно якенце!

Мъжът поклати глава.

— Тя я е носила на своята сватба, така че трябва да й остане. Тя ни обичаше и аз ще се срамувам, ако я изпратя най-мизерно при Бога.

Жената отправи дълъг, топъл поглед към съпруга си и прошепна:

— Добричкият ми!

Отново мина известно време. След това мъжът подхвана разговора:

— Кога ще свършиш?

— Днес вечерта — каза тя. — Ще получа два гулдена, ако приключа с бродерията. А ти какво правиш там?

Той наведе още по-ниско глава, при което челото му почти докосна лежащата върху масата плоча и отговори тихо:

— Заглавна гравюра за един вестник.

— Аха, затова е толкова дълга и тясна — установи жената наивно.

Той погледна угрижено плочата и продължи да работи.

— И колко ще получиш за работата? — попита тя предпазливо.

— Хм! Сега може би нищо! Всичко ще бъде готово по-късно. Аз мога да работя само детайл по детайл, но дали и ще ми плащат на части — той поклати глава, — не зная.

— Господи, Исусе! Какво да правим? — проплака тя, кършейки ръце.

— Аз имам още два кройцера и се нуждая от тях, за да купя мляко за децата. Ти колко имаш още?

— Нищичко. Вчера ти дадох последните си пари. Иска ми се да можехме нещо да продадем или занесем в заложната къща!

Жената погледна предпазливо към него и каза после с несигурен глас:

— Или да спечелим от лотарията!

Той поклати тъжно глава и отговори:

— Не бива да си го въобразяваме. И без това нямаме никакво щастие на тази земя. Беше истинска дързост да похарчим пет гулдена за лотариен билет. С тях можехме да преживеем две седмици!