Подаде ръка на гравьора, ала този се позабави да я стисне.
— Не толкова бързо, хер Дорн — отклони Херолд предпазливо. — Трябва първо да питам дали жена ми е съгласна. Всъщност по нейна инициатива взехме билета, но въпреки това сигурно ще съумея да я уговоря да продадем билета.
— Сторете го — посъветва Дорн. — Ама казвам, че до четвърт час само поддържам мое предложение, защо съм точно сега в добро настроение. В търговски работи аз не прави изключение нито даже с Аврора, моя жена! Вървете сега и до четвърт час плащам ви многото пари, по-късно — не.
Херолд се подчини и тръгна. Другият зачака с голямо напрежение завръщането му. Определеният четвърт час още не беше минал, когато гравьорът се върна.
— Е? — попита Дорн нетърпеливо.
— Първо не искаше — каза Херолд, — но аз й обясних, че трябва да имаме парите, и накрая даде билета. Ето го!
Подаде го и Дорн го разгледа на спокойствие. Наистина беше с номер 45332, на който се бе паднала главната печалба, както бе казал билетопродавачът. Вехтошарят не показа радостта си. Плати на Херолд трийсет гулдена и гравьорът си тръгна след кратко сбогуване. Старият изчака, додето си замине, после разпери ликуващо ръце и извика:
— Всички дяволи! Какъв само гешефт! Каква печалба! Пет хиляди гулдена за толкоз кратко време. Нивга в мой живот не правил такваз брилянтна далавера!
В този момент влезе жена му Аврора и попита:
— Получил билет, Зигмунд?
— Да — триумфираше той, — да, това 45332, на кой се паднала голяма печалба. От ней половина идва при нас.
— Не можеше ли имаш повече от половина? — попита Аврора неодобрително.
— Ох, как искал цялата, ама продавач много изкъсо държал неща и аз получил голям страх, че може отиде при друг. Затуй пък дал само трийсет гулдена на таз’ лапнимуха Херолд!
Старата Аврора застина с широко отворена уста.
— Цели трийсет, красиви сребърни гулдена? — изстена тя. — Ох, Зигмунд, ти платил твърде много за малка хартийка, на коя само един номер стои.
— Да, твърде много, ама ако откажел даде трийсет гулдена, хич нямало получа тоз’ номер. На гравьор умряла тъщата, той нуждае точно трийсет гулдена я погребе, затуй не отстъпил билет по-евтино.
— Е, хубаво! Я дай билет!
Старият й стори услугата. Аврора кажи-речи поглъщаше билета с алчните си очи. Притисна го между ръцете си и въодушевено и объркано си замърмори:
— Ох, толкоз бедни били! Имали глад и жажда, ама не яли и пили, да можем състояние съберем, с кое да можем се числи към най-богати люде. И скоро ние сме при целта!
„Търговецът на платове“ Вилхелм Золбриг беше същият мъж, който беше навестил стария Дорн заради изготвяните от гравьора Херолд плочи. Той обитаваше едно приятно жилище в центъра на столицата и минаваше за тих, незабележим гражданин.
Бруно фон Шарфенберг съобщи името си и беше веднага пропуснат да влезе. Золбриг посрещна лейтенанта със зле прикрито удивление. Не можеше да си представи какво ще търси един офицер при него. Но когато прочете редовете на Дорн, веднага му станаха ясни намеренията на стария вехтошар.
— Настанете се, хер лейтенант — каза той. — Хер Дорн ми пише тук, че ще дойдете по някаква работа, която да взема присърце. Но това е много общо казано. Мога ли да ви помоля да ме запознаете по-близо с тази работа?
Шарфенберг събра всичкия си кураж и каза:
— Касае се за кредит.
— Тъй! Това е ясно. В какъв размер да бъде?
Шарфенберг се улови за сърцето и произнесе:
— Десет-дванайсет хиляди гулдена.
— Мътните го взели! Много е! — реагира Золбриг. — Кога се нуждаете от парите и за колко време?
— Веднага. За мен е най-добре да ги получа за една година и дори по-дълго.
Золбриг замълча. После попита:
— Една година? И каква лихва давате?
— По споразумение.
Золбриг го фиксира с дълъг остър поглед. Кимна на себе си и каза:
— Ще ви помоля да бъдете откровен с мен, хер лейтенант. Имате ли богати роднини?
— Да, аз съм единственият наследник на моя баща.
— Но той сега не пуска нищо?
— За съжаление, не.
— Следователно вие се намирате в затруднение, може би имате дългове на честна дума?
— Така е. Мога да се нарека богат, но сега не притежавам и един гулден. Ако не ми помогнете, вероятно ще трябва да посегна към пистолета. Така, това достатъчно откровено ли е?
— Да, благодаря. Аз мога да ви помогна, само че не по начина, по който си го представяте. Ще ми дадете ли честната си дума, че никой няма да узнае за настоящия ни разговор?
— Давам я.
Подадоха си ръце, след което Золбриг изтърси:
— Не мога да ви заема тази сума.
— Гръм и мълния!