— И вие си мислите, че сте намерили този човек в мое лице, хер Золбриг?
„Търговецът на платове“ обаче никак не се стресна от този зъл поглед. Той по-скоро отвърна с изключително любезен тон:
— Да, това е моето мнение.
Шарфенберг тропна с крак.
— Хер! Аз съм офицер!
— С непогасена декларация на дадена сума! — ухили се фалшификаторът.
Шарфенберг сведе глава. Не отговори. Золбриг го тупна по рамото и каза:
— Хер лейтенант, животът е еквилибристика. Задържа се само най-опитният въжеиграч, другите рано или късно всички падат от въжето. Глупак ли искате да бъдете?
— Не, но не и престъпник!
— Я стига! Кой е престъпник? Но да не изпадаме в словесен двубой! Вие нямате пари. Нуждаете се от значителна сума. Ножът е опрял в гърлото ви. Напълнете си джобовете с петдесетгулденови банкноти. Така ще си помогнете, понеже ще имате един постоянен източник на пари.
— Който ще ме отведе до кафеза! — отбеляза Шарфенберг.
— Я не виждайте таласъми посред бял ден! Никой не е в състояние да разпознае фалшификата. Кой ще докаже, че вие разпространявате банкнотите? Ще ги пуснете възможно най-бързо в обръщение. Всеки ще плаща с тях. Може ли след това да направи впечатление, че и вие притежавате няколко от тези банкноти?
Шарфенберг не отговори. Беше ясно. Водата бе стигнала до шията му, а предложението на Золбриг беше примамливо. Пристъпи до прозореца и се загледа навън, но без да вижда какво става там. Отзад Золбриг настойчиво го убеждаваше. Представяше му всичко изключително лесно, отстраняваше всичките му съмнения. Когато нямаше какво повече да каже, замълча, за да предостави лейтенанта на самия себе си.
Ловкият изкусител не беше се заблудил. Шарфенберг се обърна, приближи бавно, седна до масата и попита:
— Имате ли лупа?
— Да, естествено. Моля, обслужете се!
Извади от джоба си увеличително стъкло и го подаде на офицера. Онзи го взе и започна грижливо да сравнява двете банкноти. Не беше разменена и дума. Мина повече от четвърт час, може би половин. Най-сетне Шарфенберг сложи лупата настрана. Разтърка си очите, които го бяха заболели от взирането, и каза:
— Фалшификаторът притежава направо зловещо умение! Кой е типът?
— Оставете това! Да не говорим по този въпрос. Когато единият не знае другия, нещата са по-сигурни.
Шарфенберг кимна.
— Това правило е достойно за похвала. Значи и мен няма да ме знаят?
— Да. Само аз ще знам за вас.
— И какви са условията ви?
— Петдесет процента за вас. Виждате, че не се скъпя.
— Кога трябва да плащам? Предварително? — попита в отговор лейтенантът.
— Не. Та нали нямате пари. Ще плащате, когато идвате за нов запас. Аз ще ви давам първите дванайсет хиляди гулдена в „новички“ банкноти. В замяна вие ще ми донесете шест хиляди в истински пари.
Шарфенберг остана със съмнение.
— А каква гаранция искате? Нали бих могъл да ви издам.
Золбриг му хвърли съжалителен поглед.
— Мен да издадете? Ба! Няма да го направите!
— Бих могъл примерно да занеса директно на прокурора банкнотите, които се каните да ми дадете! — продължи Шарфенберг.
— И утре вече няма да сте жив. Моето основно правило е: „Към приятеля — внимателно, но към врага — неумолимо!“
И колебаещият се лейтенант отстъпи.
— Така да бъде! Ще пробвате ли с мен?
Золбриг кимна в знак на съгласие и му протегна десница.
— Ето ръката ми!
— Ето и моята!
Стиснаха ги, после Шарфенберг добави:
— Освен това ние никога не сме се виждали!
— Това се подразбира изцяло от само себе си. Идвайте при мен винаги в цивилно облекло и възможно по-незабелязано. И не пропускайте да се посъветвате с мен, когато не знаете как да постъпите. Например сега на кого ще пробутате банкнотите?
— На някой банкер. Ще кажа, че се нуждая от злато вместо хартия.
— Това би било непредпазливо, би обърнало внимание. По-добре купете от някоя брокерска къща ценни книжа, които ще можете да продадете при друга — посъветва Золбриг. — Така ще имате загуба, наистина, но тя ще бъде сравнително малка. Ала най-сигурният начин за пласиране на нашите пари си остава пътуването.
Шарфенберг го погледна учудено.
— Как така?
— Пътуваш си, никой не те познава, похарчваш тук стотина гулдена, там стотина. Така човек може за един ден да обмени значителна сума, без да изпадне в някаква опасност.
— Ще си го отбележа. И така, моля! — Лейтенантът протегна ръка. — Веднага!
Золбриг му наброи с видимо доволство двеста и четирийсет фалшиви банкноти.
— Така имате обещаната сума. Кога мога да приема, че ще ме посетите?
— Много скоро. Аз се нуждая от пари, така че бързо ще разкарам банкнотите. Золбриг се ухили.